Бар „Последен шанс“

— И защо не искаш да излезеш от къщи? Не си излизала от събота вечер.

— Моля те, Тара, моля те!

Трескавият тон на Кетрин ужаси приятелката й. Тара не разбираше какво става, но бе много уплашена. В душите на Кетрин бушуваха диви страсти. Тара не искаше да я оставя сама. Бог знае какво можеше да се случи. Страхуваше се, че Кетрин дори може да помисли за самоубийство. Нещо не бе наред. Проблемът бе започнал в събота вечер, но очевидно Джо не бе причината, а само невинен свидетел.

— Моля те, Тара!

— Добре.

Чувството за безпомощност я съсипваше.

През деня Тара и Джо не спряха да звънят на Кетрин. А когато се прибра от работа, завари Кетрин облечена и гримирала.

— Излизаш ли? — попита Тара с надеждата, че Кетрин има среща с Джо.

— Не.

— Аха! Е, чудесно е, че си си направила труда да се издокараш заради мен.

— Ха-ха!

— Ха-ха на теб.

Прекараха странна, напрегната вечер, като се опитваха да гледат телевизия и да си представят, че Джо не звъни на всеки половин час да оставя съобщения.

Тара непрестанно поглеждаше приятелката си. Напрегнатият й вид, съчетан с фризираната коса и грима, казваше нещо. Внезапно Тара загря.

— Чакаш го, нали?

Кетрин се завъртя нервно към нея. Очите й гледаха уплашено.

— Какво? — заядливо попита тя.

— Чакаш Лоркан. Затова не излизаш от къщи. Лоркан няма телефона ти, но знае къде живееш, а ти се страхуваш да не го изпуснеш.

Кетрин не отговори и Тара разбра, че е права. Сърцето я заболя заради лудостта на приятелкатай. Скочи от мястото си и седна точно срещу нея.

— Чуй ме! — искрено започна тя. — Моля те, Кетрин, погледни ме!

Кетрин бавно повдигна очи към нея.

— Ще се опитам да ти набия малко разум в главата — продължи решително Тара. — Лоркан е първата ти любов. Човек никога не забравя първата любов. Беше много млада и невинна. А той е много красив, което влошава нещата. Сигурна съм, че за теб е било шок да го видиш в събота вечер. Нормално е да се чувстваш странно. На всички ни се случва. Сигурна съм, че и аз ще се разстроя, ако видя Томас. Но животът продължава. Особено за теб, тъй като имаш Джо.

Лицето на Кетрин потръпна при споменаването на Джо, после възвърна мрачното си изражение.

— Стига, Кетрин, било е толкова отдавна! Давай напред и забрави. Това е най-разумното. Хей, дори аз превъзмогнах Томас. Щом аз мога да го направя, значи всеки може!

— Не си забременявала от Томас — едва промълви Кетрин.

Тара замълча.

— А и Томас не беше женен — добави сухо Кетрин.

— Да не искаш да ми кажеш… — заекна Тара, когато осмисли думите й. — Забременяла си от Лоркан? И той е бил женен? Когато беше на деветнайсет?

Мъртвият безнадежден поглед на Кетрин казваше всичко.

— Господи, Кетрин! Защо не сподели с нас?

Кетрин се вторачи в нея, като се опитваше да намери подходящите думи. Как можеше да обясни ужаса на тогавашното си положение? Млада, самотна и бременна! Адът, в който бе пропаднала? Агонията от раздялата с Лоркан?

А най-ужасната истина бе, че след като остана сама и очакваше бебе от женен мъж, значи се бе превърнала в майка си. Майката, на която цял живот се бе стремила да не прилича.

Деветнайсет години смирение, изгладени дрехи, изрядни домашни и благоприличие не й бяха помогнали с нищо. А и бе почти на същата възраст. Майка й била на двайсет, когато забременяла.

— Моля те, разкажи ми всичко — разтревожено каза Тара. — Знам, че ти е ужасно трудно.

— Не толкова трудно, колкото беше тогава — отвърна Кетрин през зъби. — Нямаш представа колко ми се искаше да не съм бременна. Лежах, гледах си корема и ми се искаше да вия.

— Защо?

— Защото някъде там в мен растеше унищожението на живота ми. Непознато дребно човече, което щеше да ме съсипе. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна. Струваше ми се, че собственото ми тяло се е превърнало в затвор. И нямаше начин да се измъкна.

Тара кимна тъжно.

— Исках да се изкормя. Мечтаех да съм на мястото на момичето в цирка, което го режат на три. Копнеех нежеланата част от мен да изчезне.

Тя погледна измъчено Тара и й разказа как понякога деряла кожата си в отчаян опит да се освободи.

— Направи ли аборт? — тихо попита Тара.

Аборт.

— Знаеш, че не вярвам, по-скоро не вярвах в това.

Кетрин не можа да погледне Тара в очите. Припомни си как в училище бе пригласяла на монахините, че абортите са убийство и никой няма право да лишава нероденото бебе от живот. Но всички тези идеи бяха пометени от ужаса, който я бе обзел. Когато Лоркан я заряза, искаше да направи аборт. Не виждаше друг начин да се спаси. Знаеше, че ще гори в ада, но не й пукаше. Вече бе в ада.

Ако можеше да се отърве от бебето, щеше да стане най-добрият човек на света. Щеше да води праведен живот. Знаеше, че много момичета забременяват, раждат бебетата си и ги обичат. Но тя, Кетрин Кейси, бе различна. Струваше й се, че бременността е наказание за момичетата, които водеха безпътен и развратен живот. А тъй като винаги се бе държала добре, смяташе, че това не може да се случи и с нея. Не го заслужаваше.

— Кетрин — меко каза Тара. — Хайде, Кетрин.

— Не можех да го споделя — призна тя с разтреперан глас. — Никога не съм се чувствала толкова самотна.