Бар „Последен шанс“

— Съжалявам — промърмори Финтан. — Какво ли не дрънка човек от страх! Снощи срещнах един приятел на Сандро, изглеждаше като избягал от концлагер. А дори не знаех, че е серопозитивен. Списъкът нараства все по-бързо и това ме ужасява до смърт.

— Господи! — тихо промълви Тара.

— Няма от какво да се страхуваш — намеси се Кетрин. — Правиш безопасен секс и имаш сериозна връзка. Как е италианското пони, между другото?

— Той е прекрасно, преееееееееекрасно момче — заяви Финтан драматично и посетителите отново впериха очи в него, напълно убедени, че е прочут актьор. — Сандро е велик — продължи Финтан с нормален глас. — Не може да е по-хубаво. Изпраща ти много целувки, тази картичка и извиненията си. В момента е издокаран в бална рокля от изумруденозелена тафта и танцува под звуците на „Покажи ми пътя до Амарило“. Шаферка е на сватбата на Питър и Ерик.

Финтан и Сандро ходеха от години. Сандро беше италианец, но прекалено дребен, за да бъде квалифициран като „жребец“. Пони му подхождаше повече. Беше архитект и живееше с Финтан в стилен апартамент в Нотинг Хил.

— Искам да те попитам нещо — предпазливо каза Тара. — Двамата с понито карате ли се понякога?

— Да се караме? — извика Финтан. — Да правим скандали? Какъв въпрос! Ние сме влюбени!

— Съжалявам — промърмори Тара.

— Не спираме да се караме — продължи Финтан. — Крещим си денонощно.

— Значи сте лудо влюбени — въздъхна Тара с копнеж в гласа.

— Ще го кажа по друг начин — отвърна Финтан. — Човекът, сътворил Сандро, е създал изключителен шедьовър. Но защо питаш?

— Просто така — отговори Тара, като му подаде малко пакетче. — Това е подаръкът ти за мен. Дължиш ми двайсет кинта.

Финтан пое пакетчето, възхити се на опаковката, после го върна на Тара.

— Честит рожден ден, кукличке! Какви кредитни карти приемаш?

Тара и Кетрин се бяха споразумели с Финтан да си избират сами подаръците за рождените дни и Коледа. Уговорката влезе в сила след двадесет и първия рожден ден на Финтан, когато двете едва не се разориха, за да му купят събраните съчинения на Оскар Уайлд. Финтан прие подаръка с безброй благодарности, но лицето му остана странно безизразно. Няколко часа по-късно, в разгара на купона, го намериха разплакан на кухненския под, свит като ембрион сред празните бутилки и пакети.

— Книги! — изплака Финтан. — Шибани книги! Съжалявам, че съм толкова неблагодарен, но очаквах да ми купите гумена тениска на Джон Галиано!

След онази нощ бяха стигнали до настоящото споразумение.

— Е, какво ти подарих? — попита Финтан.

Тара разкъса хартията и извади от кутийката червило.

— Не е обикновено червило — доволно съобщи тя. — Това наистина е неизтриваемо. Продавачката ми каза, че би издържало и на ядрена бомба. Мисля, че безкрайното ми търсене най-после приключи.

— Крайно време беше — усмихна се Кетрин. — Колко ментета купи досега?

— Много. Обещават ти, че не се размазва, а после ти остава по чашата или вилицата. Направо ти идва да ревнеш!

Най-после пристигна и Лив, издокарана в палто от „Агнес“, за което всяка жена би убила. Лив много държеше на етикетите, нали беше дизайнерка, нищо че се занимаваше с вътрешно обзавеждане. Беше шведка. Висока, със силни крайници, ослепителна усмивка и дълга до кръста права светлоруса коса. Мъжете често си мислеха, че са я гледали в порно филм.

Лив се появи в живота им преди пет години, след като Финтан се премести при Сандро. Тара и Кетрин бяха пуснали обява за съквартирантка, но не успяха да убедят никоя от кандидатките да се нанесе в малката спалничка. Изобщо не се и надяваха, че едрата шведка ще го направи. Но щом Лив разбра, че са ирландки, при това от малко градче, сините й очи заблестяха, тя зарови из чантата си и им връчи депозита.

— Дори не ни попита дали имаме пералня — изненада се Кетрин.

— Остави това — добави Тара с треперещ глас. — Но не знаеш къде се намира най-близкият магазин.

— Няма проблеми — увери ги Лив. — Подобни неща не са важни.

— Щом така мислиш…

Тара вече се чудеше дали Лив има приятели шведи, които живеят в Лондон. Руси гиганти с хубав тен, с които да се изфука пред познатите си.

Причината за ентусиазма на Лив стана ясна след няколко дни. За ужас на Тара и Кетрин тя попита дали може да ги придружи на неделната литургия или да присъства на вечерната им молитва. Оказа се, че Лив упорито търси смисъла на живота. Вече беше изчерпала възможностите на психотерапията и възлагаше всичките си надежди на духовното просветление, убедена, че двете ирландски католички ще й помогнат.

— Съжалявам, че ще те разочароваме — внимателно й обясни Кетрин, — но ние сме пропаднали католички.

— Пропаднали! — възкликна Тара. — За какво говориш?

Кетрин я погледна учудено, тъй като напоследък не бе забелязала особени прояви на религиозен плам у приятелката си.

— Пропаднали не е достатъчно силна дума — най-после каза Тара. — Направо сме се продънили.