Бар „Последен шанс“

Лив постепенно се отърси от разочарованието и макар да прекарваше ужасно много време в разговори за прераждането с индийския продавач на вестници, в повечето отношения си беше съвсем нормална. Имаше гаджета, махмурлуци, известия за превишаване на кредита от банката и гардероб с дрехи, купени на разпродажби, които никога не обличаше. Живя при Тара и Кетрин три години и половина, а после реши да опита да премахне екзистенциалната болка, като си купи собствен апартамент. През първите шест месеца прекарваше всяка вечер в старото жилище, плачеше и твърдеше, че е ужасно самотна. Сигурно и досега щеше да продължава така, ако Кетрин и Тара но се бяха изнесли от апартамента и не бяха заживели отделно.

Глава 2

— Значи сме само четиримата? — изненада се Финтан.

Тара кимна.

— Прекалено тъжна съм за диво празненство. Имам нужда от няколко добри приятели, които да ме утешат в този ужасен ден.

— Имах предвид къде е Томас — ухили се Финтан.

— А, предпочете да прекара кротка вечер у дома — отвърна Тара леко засрамена.

Последва бурен протест.

— Но днес е рожденият ти ден! А той ти е гадже!

— Никога не излиза с нас — промърмори Финтан. — Проклетото копеле трябваше да си направи труда поне на рождения ти ден.

— Нямам нищо против да си седи у дома — настоя Тара. — Утре вечер ще ме води на кино. Остави го на мира. Признавам, че не е най-лесният човек на света, но не е гаден, а само емоционално наранен…

— Да, да, да — прекъсна я Финтан. — Знаем. Майка му го изоставила, когато бил на седем години, затова не е виновен, че е проклет и заядлив. Но би трябвало да се държи по-мило с теб. Заслужаваш най-доброто.

— Но аз съм щастлива — възкликна Тара. — Честна дума. Мнението ти за мен е прекалено… прекалено амбициозно. Приличаш на онези родители, които искат детето им да стане хирург, а него го бива само за чистач. Обичам Томас.

Финтан млъкна безпомощно. Вече изобщо не се съмняваше, че любовта е сляпа. В случая с Тара беше не само сляпа, но глуха, няма, куца, саката и в начален стадий на Алцхаймер.

— И Томас ме обича — твърдо каза Тара. — А преди да започнеш да ми обясняваш, че мога да си намеря по-добър, позволи ми да ти напомня, че вече съм в бар „Последен шанс“. На тридесет и една съм и вероятно никой друг мъж не би ме погледнал.

Лив подаде на Тара картичката и подаръка й. Картичката беше покрита с ръчно рисувана коприна, а подаръкът представляваше изящна висока кобалтовосиня ваза.

— Прекрасна е. Невероятно стилна — възкликна Тара, като прикри разочарованието си, че не получи антицелулитния крем на „Кларънс“, за който неведнъж бе намеквала. — Много ти благодаря!

— Готови ли сте да поръчате? — Дариъс изникна до масата с бележник в ръка.

— Да — отвърнаха всички едновременно.

— Е, някой да поръча.

— Добре — усмихна се Тара. — Искам пържено блокче „Марс“ с пшеничени зародиши и капучино с пащърнак.

Дариъс я изгледа мрачно. Шегата й бе същата като миналия път.

— Съжалявам — засмя се Тара. — Просто тези комбинации са толкова смахнати.

— Моля те — промърмори Кетрин. — Поръчвай най-после.

— Добре. Искам телешко брюле със спагети с кориандър, цвекло с къри и порция шоколадово пюре.

— Тара! — избухна Кетрин.

— Няма страшно — бързо се намеси Финтан. — Наистина го има.

Кетрин се вторачи в менюто.

— Да, прав си. Съжалявам. Добре, и аз ще поръчам същото.

След като храната беше сервирана — всяко блюдо по-завързано от предишното, — разговорът се насочи към проблемите на напредналата възраст. Все пак бяха на рожден ден.

— Не съм съгласна с всичко, което се говори — настоя Кетрин. — Тревожат ме не толкова бръчките, а фактът, че през последните десет години цялото ми лице…

— … се отпусна — довършиха в един глас Тара и Лив, които добре познаваха играта.

— Знам точно какво имаш предвид — Тара ловко пое темата като участник в щафета. — Ако погледнеш паспортната ми снимка, правена преди девет години, устата ми е някъде около челото. Сега очите ми са стигнали до брадичката. Всъщност коя брадичка по-точно? А пък слепоочията ми са паднали чак до талията.

— Колко е хубаво, че съществува пластичната хирургия — обади се Лив.

— Не съм убеден — намеси се Финтан замислено. — Чудесно е да остарееш елегантно и да оставиш всичко на природата. Остарелите лица имат характер.

Трите жени го изгледаха мрачно. Явно Финтан не можеше да си представи как се чувства човек, когато хубостта го напусне. Но какво можеха да очакват от него? Макар и гей, все пак бе мъж. Благословен с толкова високо ниво колаген, че се мислеше за Дориан Грей. Е, след десетина години мнението му за естественото остаряване щеше да се промени и тогава той спешно щеше да моли за скалпел.

— Остарелите лица имат характер — раздразнено повтори Тара. — И това са думи на човек, който се премести в по-голям апартамент, за да има място за цялата серия на „Клиник“. Банята ти се нуждае от разпоредител и можеш да откриеш изложба.

— Мяу! — засмя се Финтан. Някои възклицания бяха оцелели след повторното му преобразяване.

Разговорът премина към тиктакането на биологичните им часовници.

— Искам да имам бебе — каза Лив замечтано. — Утробата ми е празна.