Бар „Последен шанс“

— Обиждаш ме — възмути се Финтан и шляпна кредитната си карта на масата. — Обиждаш ме.

— Как ще си върнеш дълговете, като вечно плащаш сметките на хората? — скара му се Кетрин.

— Права е — присъедини се Тара. — Ти самият ми спомена, че ще те арестуват, ако отново си надхвърлиш лимита. Мъжете в униформи ще почукат на вратата ти с белезници в ръце.

— Жестоко! — изкрещяха Лив и Финтан и се разкикотиха.

— Да, но ще те отведат и никога вече няма да те видим. Нали ни помоли да те спираме, щом решиш да харчиш неразумно? — Тара плъзна картата обратно към него.

— Намерил кой да ми го каже — изсумтя Финтан.

— Е, никой не е съвършен.

— Защо вечно закъсвам за пари? — учуди се Финтан. — Получавам прилична заплата.

— Точно затова — утеши го Тара с пиянска логика. — Колкото повече печеля, толкова повече обеднявам. Колкото повече получавам, толкова повече харча. Диетите те правели дебел? Забрави за това. Увеличението на заплатата те прави беден.

— Защо не можем да приличаме на Кетрин? — запита Финтан.

Веднъж Кетрин им призна, че когато получи увеличение, допълнителните пари отиват направо в банковата й сметка според принципа, че щом досега не ги е получавала, значи няма да й трябват.

— Аз пък имам нужда от хора като вас, за да се чувствам разумна — отвърна Кетрин.

Най-после си тръгнаха.

Дариъс, сервитьорът, се загледа в Кетрин, която се носеше плавно по пода. Не беше негов тип, но у нея имаше нещо, което го заинтригува. Пи страшно много, но не залиташе и не се държеше за приятелите си, както правеха останалите. А и се впечатли от поведението й, когато влезе в ресторанта. Беше експерт по жени, които нервно се преструват на спокойни, докато чакат, и бе напълно убеден, че безразличието на Кетрин е истинско. Упорито ровеше из мозъка си за подходящ етикет. (Дариъс искаше да стане диджей и думите не бяха неговата стихия.) Търсеше прилагателното „загадъчна“, но просто не го знаеше.

— А сега? — нетърпеливо попита Тара, докато трепереха навън. Макар че беше началото на октомври, вече захладняваше. — Знаете ли къде има купон?

— Не и тази вечер.

— Нищичко? Обикновено някой се сеща за нещо.

— Можем да отидем в бар „Мундо“ — предложи Кетрин.

Тара поклати глава.

— Ходим там в сряда и вечно го свързвам с работа.

— „Тъжната нота“?

— Сигурно е ужасно претъпкано. Няма да си намерим маса.

— „Щастие“?

— Музиката беше отвратителна последния път.

— „Подземието“?

— Престани!

— Приемам това за „не“ — въздъхна Кетрин, изчерпила идеите си.

— Какво ще кажете за „Килията на мъченията“? — весело предложи Финтан, — Пълно е с прекрасни момчета и ги разхождат на каишки.

— Не става. Последния път не ни пуснаха да влезем, защото сме момичета — напомни му Кетрин.

— Така ли? — възкликна Лив. — Аз пък си мислех, че ни изритаха, защото главите ни не бяха обръснати.

— Знаете ли, май не ми се ходи на клуб — призна Тара. — Не съм в настроение за идиотщини. Искам да се отпусна, да седна удобно, да не ми се налага да се бия, за да си купя пиене, и да мога да чувам какво си говорим. Господи! — потръпна тя потресена. — Вижте какво става! Едва навърших тридесет и една и вече се държа като бабичка. Сега ще трябва да отида в някой клуб само за да докажа, че все още ме бива.

— И на мен не ми се ходи по клубове тази вечер — утеши я Лив. — Но аз съм на тридесет и една и половина и започнах да се примирявам.

— Не! — ужаси се Тара. — Достатъчно лошо е да не ти се ходи, но чак пък да се примириш с това! В никакъв случай! Мразя остаряването!

— Скоро ще предпочиташ да си легнеш и да гледаш телевизия — уплаши я Кетрин. — Ще откриеш, че си търсиш извинения да не излизаш. Този синдром има дори официално име — пашкулиране. И тогава ще се влюбиш в дистанционното си. Аз например много обичам моето — призна тя. — И вместо „Вог“ ще започнеш да си купуваш „Декорасион“.

— Това списание за обзавеждане ли е?

Кетрин кимна дяволито и Тара изохка.

— Хайде да отидем в нечий апартамент — предложи Финтан, който искаше да върне доброто настроение. — Ще се престорим, че сме в клуб.

— Какво ще кажете за моя? — попита Тара, като в същия момент се сети за Томас и започна да се моли наум дай откажат.

— По-добре в моя — каза Кетрин, която също си спомни за Томас.

— Отиваме у Кетрин! — бързо извикаха Лив и Финтан, понеже и те си мислеха за Томас.

— Имаш ли пиене? — попита Тара.

— Разбира се.

— Май наистина сме остарели — мрачно промърмори Тара.

Кетрин махна на приближаващото такси и вбеси двамата мъже, които от доста време чакаха по-надолу по улицата.

— Госпел Оук — каза тя на шофьора.

— Дотам можете и пеша — измърмори той.

— Не мога — възрази весело Тара. — Пияна съм.

— Помните ли — започна тя, когато и четиримата се настаниха — как, докато живеехме заедно, алкохолът никога не ни стигаше? Когато ние ходехме в Ирландия, а Лив — в Швеция, купувахме пиене от безмитните магазини и поглъщахме всичко за една вечер.

— Бяхме бледни — каза Лив.

— Бедни — разсеяно я поправи Тара. — И не само това. Бяхме млади!

— А сега сме стари — тъжно промълви Лив.

— Престанете! — скара им се Кетрин. — Прекалено рано е да се отпускате. Чака ни още пиене.

Глава 3