Бар „Последен шанс“

Лив се опита да закъснее, за да избегне Томас, но за неин ужас той още си беше у дома. Кимна й небрежно и се оттегли. Одобряваше дългата й руса коса и златистата гладка кожа, но се дразнеше, че е по-висока от него.

Лив мразеше апартамента на Томас, потискащо тъмен и вмирисан на котка. Копнееше да съдере кафявите му тапети и да го боядиса в охра, да отлепи грозния балатум и да изцикли дюшемето, да откърти кошмарните щори и да окачи красиви завеси в бледолилаво. А кухнята беше направо ужасяваща. Искаше й се да изгори цялата тази грозота.

Тара трябваше да вземе нещата в свои ръце. Не знаеше ли, че обзавеждането е последният писък на модата?

— Замина ли си Ларс? — попита Тара, като затвори кухненската врата.

— Да — кимна нещастно Лив. — Този път се чувствам адски зле.

— Винаги си така — опита се да я утеши Тара. — Дори ако Ларс остави жена си и се ожени за теб, пак ще се чувстваш зле.

— Права си, но мисля, че не съм в настроение за пазаруване — извини се Лив. — Ами ако не си харесам нищо? Няма да мога да го понеса в моето състояние.

— Помисли си колко ще се зарадваш, ако откриеш красиви обувки — окуражи я Тара. Не искаше да бъде изоставена, защото тогава щеше да й се наложи да отиде да гледа как Томас играе футбол.

— А какво ще стане, ако нямат моя номер? — контрира Лив. — Рискована работа. Юнг твърди…

— Юнг не разбира от обувки — твърдо отсече Тара. — Е, добре де — склони тя, — щом Юнг не ти разрешава да пазаруваш, какво ще правим?

Лив се вторачи в нея с яркосините си очи.

— Искам да се напия.

— Защо не каза? — ухили се доволно Тара. — Аз пък се уплаших, че искаш да се прибереш и да ме оставиш сама. Хайде! Ще отидем в някоя кръчма, ще се напием и… — тя понижи глас, за да не я чуе Томас, — ще си поръчаме печено.

— С пържени картофи — прошепна развълнувано Лив.

— И много сос…

— А после ябълков пай…

— С цяла кофа карамел…

— Трябва само да изчакаме Томас да се разкара — каза Тара.

След десет минути приятелите на Томас дойдоха да го вземат. Тара и Лив постояха още няколко минути, за да са сигурни, че наистина им се е махнал от главите, после се сбутаха пред вратата.

— Да вземем ли такси? — попита Лив, когато излязоха на улицата.

— Имам идея — драматично произнесе Тара. — Може и да не свърши работа, но поне да опитаме. Предлагам да отидем пеша.

— Пеша? Докъде?

— Около петдесет метра.

— Добре. Да вземем ли такси? — ухили се Лив и извика — Пошегувах се! Чу ли, Тара?

— Браво на теб!

Докато вървяха към „Лисицата и перото“, Лив каза:

— Не го правя често.

— Кое? Напиването в неделя ли?

— Не. Ходенето пеша.

Три врати по-надолу от кръчмата имаше козметичен салон. На витрината все още висеше огромна реклама: „Маси за отслабване и стягане! Първия път — безплатно!“ Тара си помисли обнадеждено, че има и други начини да отслабнеш освен глада и спорта. Щеше да отиде в салона следващата събота и да разбере колко струват процедурите.

Кръчмата беше претъпкана с весели хора, които ядяха, пиеха и забиваха стрелички. Всички бяха в прекрасно настроение.

— Какво ще пием? — попита Тара. — Вино? Джин с тоник?

— Не — твърдо отговори Лив. — Искам халба бира.

— Ооо, страхотна си! — плясна я по рамото Тара. — Надявах се да го кажеш.

— Сега ли ще ядем или по-късно?

Тара се разкъсваше от противоречиви чувства. Копнееше за храна, но алкохолът имаше по-силен ефект на празен стомах, а наистина й се искаше да се натряска…

— Точно така! — подкрепи я Лив. — Ще ядем, след като се напием.

Тара се пребори с тълпата пред бара и се върна с две огромни халби бира. После изтича обратно и донесе още две.

— Да не губим време! Имаме мисия — каза тя, като остави бирите и започна да вади пликчета с чипс от джобовете си. — Не можеш да пиеш бира без солено мезе.

Чукнаха се въодушевено.

— От това ще ти пораснат косми по гърдите — ухили се Тара, после, забелязала ужасеното лице на Лив, добави: — Не в буквалния смисъл.

Английският на Лив беше перфектен, но някои от идиомите й куцаха.

Докато си разказваха как е минала седмицата, разговорът им автоматично се превърна в състезание „Моят живот е по-ужасен от твоя“.

— Аз съм по-дебела от теб — изхленчи Тара.

— Не, аз съм по-дебела от теб.

— Добре, ама аз съм по-бедна — настоя Тара.

— Не, аз съм по-бедна — възрази Лив.

— Дължа повече пари от теб.

— Не е вярно. Аз дължа повече.

— Пуша повече от теб.

— Не, аз пуша повече.

— Лив, ти въобще не пушиш.

— Да, но ако пушех, щях да пуша повече от теб. Склонна съм към самоунищожение — гордо обясни Лив.

— Загрях. Добре, докъде бяхме стигнали? А, да. Моят апартамент е по-разхвърлян от твоя.

— Не, моят е по-разхвърлян.

— Добре де, моето гадже е по-гадно копеле от твоето.

— Не, моето… чакай малко, права си. Гаджето ти е по-гадно копеле от моето — съгласи се Лив. — Печелиш този рунд.

— Аха — разстрои се Тара, която се бе надявала, че Лив ще й възрази.

— Нещо лошо ли казах? — притесни се Лив.

— А, не — въздъхна Тара, като отпи голяма глътка бира и запали цигара. — Нещо не е наред между мен и Томас.

Лив едва се сдържа да не отвърне: „Кажи ми нещо, което не знам.“