Бар „Последен шанс“

Финтан трябваше да получи резултатите от биопсията на костния мозък, рентгеновите снимки на гърдите си и скенера в петък следобед. Дотогава Тара, Кетрин, Сандро, Лив и семейство О’Грейди бяха осъдени да живеят в напрежение. Не можеха да мислят за нищо друго. Земята щеше да спре да се върти в петък следобед. И нищо важно не можеше да се случи след това.

Бяха успели да се убедят някак си, че ракът на лимфните вьзли не е толкова страшен. Вярваха, че ако не се е разпространил в гърдите, костния мозък или вътрешните органи, Финтан едва ли не бе излекуван.

Цялата им енергия бе съсредоточена в чакането. Душите им бяха изтерзани. Не можеха да спят, нито да се съсредоточат, нямаха апетит, не бяха в състояние да решат какъв сандвич да си изберат — с пилешко или сирене. Четяха всичко, което откриеха за болестта на Ходжкин, и купуваха всяка книга по алтернативна медицина.

В часовете за свиждане в стаята на Финтан се изсипваха безброй приятели и колеги. Веднъж той не издържа на вниманието и каза кисело:

— Идват само за да разберат дали съм болен от СПИН.

Но дори след като стана ясно, че не е, тълпите продължиха да изпълват стаята. А кръгът от най-близките — Тара, Кетрин, Лив, семейство О’Грейди и Сандро — бдеше денонощно до леглото му. Джейн Ан и Сандро се редуваха да държат ръката на Финтан.

В сряда, първата сутрин на семейство О’Грейди в Лондон, Тара ги закара заедно с Кетрин до болницата, където ги чакаха Сандро и Лив.

— Добро утро! — извика жизнерадостно Тара на Финтан.

— Какво му е доброто? — мрачно попита той.

Колективното добро настроение се изпари и всички пристъпиха нервно към Финтан.

— Добре ли спа? — колебливо го попита Кетрин.

— Хубава ли беше закуската? — поинтересува се Тара.

— Искаш ли грозде? — предложи Сандро.

— Какво му има на онзи човек на другото легло? — полюбопитства Майло.

Финтан отговори горчиво:

— Не спах добре, шибаната закуска ме накара да повърна, можеш да си завреш гроздето в задника, а ако искаш да разбереш какво му има на онзи, иди и го попитай!

Всички се насилиха да се усмихнат и започнаха да си задават безсмислени въпроси. Как е Сандро днес? Добре ли е спала Джейн Ан в чуждото легло? Тара и Кетрин нямаше ли да имат проблеми, че не са на работа? В колко часа сутрин ставаха Майло и Тимъти, когато си бяха у дома? Има ли крави в Швеция?

— Хайде, пак се почна — изхленчи Финтан, когато сестрата се приближи към него, за да му вземе първата кръвна проба за деня. — Приличам на шибан игленик. На всеки пет минути се довлича някой да ръчка игли в мен.

Той протегна ръка към сестрата и всички ахнаха стреснато, когато видяха черните, лилави, зелени и жълти петна. А сега щеше да се появи още едно.

Сърцето на Тара се сви. Копнееше да изтърпи болката вместо Финтан, но в същото време благодареше на Бога, че не тя е в болничното легло в ролята на игленик. Обзе я силен срам. Как можеше да разсъждава така?

— Да видим дали ще намерим вената от първите десет опита — саркастично се обърна Финтан към сестрата.

— Дръж се прилично! — изсъска Джейн Ан.

Можеше да му прости грубото отношение към нея самата, горката му стара майчица, дето го бе раждала в продължение на осемнадесет часа в дните, когато не се даваха обезболяващи, но сестрата беше непознат човек. При това англичанка.

— Много сме лъчезарни днес — усмихна му се жизнерадостно сестрата.

— Говори само за себе си!

— Тормози ли те бедрото?

— Не. Тормози ме резултатът от пробата, която взеха от него.

Тара се наведе и го стисна за ръката. Нищо чудно, че Финтан бе изнервен.

Настроението му през деня бе непредсказуемо и се променяше непрекъснато. Час след мрачния поздрав определено се поразвесели. Разбира се, веднага и другите се усмихнаха. Около леглото му едва ли не започна купон. В един момент приказките и смеховете им станаха толкова високи, че сестрата ги помоли да не вдигат шум.

От време на време осъзнаваха колко неуместно е веселието им и ги обземаше чувство за вина. Но след миг забавата започваше отново, макар и пресилена на моменти. Кетрин виждаше как страхът се предава от човек на човек като мексиканска вълна. Оживените разговори не спираха, но винаги имаше някой, който седеше неподвижно, с объркано изражение. Какво правя тук? Седя в болницата, защото Финтан не е добре? Защото Финтан може да умре? Това е абсурдно!

После човекът се съвземаше, надеждата му се възвръщаше, а страховете се пренасяха върху някой друг.

В единайсет Финтан пусна малкия телевизор.

— Време е за повторението на състезанието „Пазаруване в супермаркета“. Нали нямате нищо против?

— Разбира се — промърмориха примирено останалите.

След малко благодарение на странния начин, по който реалността мутираше, им се стори, че просто си седят в нечий хол и гледат телевизия. Джейн Ан напълно се отнесе.

— Ей там, бе! Ей там! — извика тя, когато състезателят подмина рафтовете с „Ленор“ за трети път. — Сляп ли си, бе? Ей там е!

Тя скочи на крака и мушна с пръст телевизора, после внезапно си припомни къде се намира и се върна на мястото си.