Бар „Последен шанс“

В определения час, всъщност четиридесет минути по-късно, той влезе в ледения склад без прозорци, където щяха да да снимат. Посрещна го тълпа от изпаднали в истерия хора — продуценти, режисьори, рекламни директори, гримьорки, фризьори и какви ли не още.

Аз контролирам всичко това, помисли си доволно Лоркан. Завърнах се!

— Къде беше? Опитахме се да те открием на мобилния, но агентът ти твърди, че нямаш такъв! — извика продуцентът Фиън.

— Така е — усмихна се Лоркан. — Нямам мобилен телефон.

— Защо?

— Не те оставят на спокойствие — излъга Лоркан.

Всъщност нямаше пари да си купи.

След като изкачи планина от оранжеви кабели, за да се ръкува с важните клечки от рекламната агенция и производителите на масло, Лоркан бе отведен в гримьорната. После към него се приближи младо момиче с четка за коса и лак, но Лоркан я хвана решително за ръката.

— Не ми пипай косата — твърдо каза той.

— Но…

— Никой не ми пипа косата, освен ако аз не наредя.

Лоркан се отнасяше към косата си като към любимо куче, печелило безброй награди от киноложки изложби. Глезеше я, грижеше се за нея и не желаеше да я поверява в ръцете на непознати.

Дойде време за гардероба. След милион преобличалия двете модистки си признаха, че Лоркан изглежда най-добре в собствените си дрехи — избелели джинси и тюркоазена копринена риза, от която очите му изглеждаха виолетови.

— Добре, можеш да си останеш с тях — съгласи се Манди.

— Но трябва да ги изгладим — бързо добави Ванеса.

Искаше й се още веднъж да го види по гащи. Никога не бе срещала толкова красив мъж. Дълги мускулести крака, широк гръб и гърди, гладка златиста кожа, която молеше да бъде погалена.

Най-после, два часа след пристигането си, Лоркан бе почти готов.

— Първи дубъл — извика режисьорът и камерата заработи.

По средата на циментовия под бе направена уютна всекидневна. Лоркан трябваше да опъне прекрасното си тяло на лилаво кадифено канапе, да кръстоса крака, да сложи чиния с препечени филийки в скута си и когато камерата спре върху лицето му, да повдигне вежди и да попита: „Истинско масло?“ После да отхапе от филийката, да направи секси пауза и да продължи с мила усмивка: „Защото го заслужавам.“

На прослушването се представи чудесно. Беше направо ослепителен. Ако даваха „Оскар“ за ценители на масло, Лоркан със сигурност щеше да го получи. Но хората, които го наеха, не знаеха, че не бе ял от два дни и прекрасното изпълнение се дължеше най-вече на глада му.

Сега обаче нещата бяха различни. Имаше роля в сериозна пиеса, беше истиски актьор и не желаеше никой да се съмнява в това. Затова преигра и каза с приповдигнат тон, сякаш рецитираше Шекспир:

— Истинско масло?

Думите му прозвучаха като началото на монолога на Хамлет. Хората и в най-далечните краища на помещението се намръщиха, а операторът едва не оглуша. Никой нямаше да се учуди, ако Лоркан бе продължил с: „Истинско масло? Това е въпросът. Да ядеш или да не ядеш…“

— Стоп! Стоп! — извика режисьорът. — Добре, втори дубъл. И този път по-кротко.

Когато камерата се приближи към него, Лоркан изкрещя:

— Чакайте малко! Това наистина ли е масло?

— Да — потвърди Мелиса, която отговаряше за препечените филийки.

— Пфу! — драматично изсумтя Лоркан и метна чинията на канапето. — Пфу! Пфу! Пфу! Да не се опитваш да ме убиеш? Това нещо запушва артериите.

Господин Джаксън от компанията производител го изгледа ужасено.

— Донесете ми нискокалорично масло — нареди Лоркан.

Мелиса се втурна към най-близкия магазин, а Джереми, който отговаряше за наемането на актьорите, се спусна да успокоява господин Джаксън и да го уверява, че Лоркан ще свърши чудесна работа, нищо че не вярва в продукта. Но дори след пристигането на нискокалоричното масло Шекспировата драма продължи.

— Десети дубъл. Лоркан…

— Истинско масло? — прогърмя гласът му. Този път звучеше като Макбет.

Всички зачакаха продължението, „Истинско масло ли виждам пред себе си? И ножът за масло в ръката ми? Ела да те прегърна“.

— Стоп! Стоп! — извика Майкъл. — Моля те, Лоркан…

— Кой е този клоун? — попита господин Джаксън, като затърси с поглед младия мъж от рекламната агенция. — Поговорете с него, моля ви. Майкъл и Джереми не могат да се справят.

Лоркан страхотно се забавляваше. Видя как господин Скъп костюм от рекламната агенция се приближава към него и доволно си помисли, че отново му се дава възможност да покапризничи.

— Какво ще кажеш да си малко по-небрежен? — предложи Скъпия костюм. — Направи го по-разговорно.

— Как се казваш? — високомерно попита Лоркан, макар че вече се бяха запознали.

— Джо. Джо Рот.

— Добре, Джо Рот, позволи ми да ти кажа нещо. Правил съм повече реклами, отколкото жени си чукал. Да ми казваш как да играя е все едно да учиш баба си как да смуче пишки.

Джо въздъхна. Можеше да мине и без това. Имаше си достатъчно проблеми, включително и важна презентация на следващия ден. Ролята на бавачка на разглезени актьори не му се нравеше. Особено като се има предвид, че не той бе избрал кретена, а го бе наследил от уволнения си предшественик. Но в крайна сметка отговорността падаше върху него.