Бедствие на високи токчета

— Нямах избор. Тя ми е адвокатка. Имахме неприятности в съда. — Освен това беше маце-трепач, разкошна и чаровна. Беше разсеяла мъжете, осуетявайки стратегията на Фосера да малтретира Роберто. Разбира се, Мосимо щеше да наложи своето, но беше хубаво да видиш как плановете му се провалят, макар и за малко.

— Затова ли закъсня? — Сякаш Мосимо имаше право да му държи сметка за времето.

— Знаех, че ще ме изчакаш. — Роберто наклони стола си назад, отговори на втренчения му поглед и зачака да види дали мъжа ще лапне стръвта.

Онзи направи някаква гримаса, която трябваше да мине за мазна усмивка.

— Имахме проблем с нашия вътрешен човек. Федералните го подгониха за укриване на данъци.

— Класически ход от тяхна страна. А той не е ли проявил достатъчно разум, за да… Сигурно не е. — Роберто едва не прихна, като видя объркването, изписало се по лицето на Мосимо. Неговият вътрешен човек беше синът му Марк. Роберто току-що го беше оскърбил, а Мосимо се нуждаеше прекалено много от него, за да вземе да се засяга.

О, да. Мосимо лапна стръвта.

— Но ти си имаш други вътрешни лица. — Роберто небрежно махна към мъжете, насядали около тях.

— То се знае, само че не от неговия калибър. — Мосимо примигна в непохватен опит за скромност и гласът му стихна почти до шепот. — Не е за тънка работа като тази.

— Разкажи ми. — Роберто не очакваше Мосимо да проговори. Още не. Не и докато условията не бъдеха съобщени.

Обаче Мосимо си запали цигара. Пръстенът на кутрето му смигна на Роберто.

— В музея има един диамант — подхвана той с привидна искреност. — Петдесет карата, нещо такова; малко синкав, малко лилав, много прочут. Трябва да го освободим.

— Пламъка на Романови. — Роберто хвърли поглед на Бренди. Тя още говореше, но вече не толкова разгорещено, а със стоманена решителност, която вещаеше зло за слушателя в другия край на линията. Не им обръщаше никакво внимание. Това го радваше, защото не проумяваше играта на Мосимо. Какъв ли кос държеше, че толкова бързо му издаде информацията си?

— Знаеш за него.

— Всеки любител на скъпоценните камъни е чувал за Пламъка на Романови. — Роберто прекрасно знаеше, че Мосимо нищо не е чувал за Пламъка преди пристигането му в Чикаго, когато е видял шанс за своето забогатяване. Дядо му казваше, че Мосимо е главорез; селяк, който не отбира от хубавите неща в живота.

И Мосимо беше наясно. Това бе една от причините така да ненавижда стареца. В сравнение с него се чувстваше — и беше — посредствен.

Роберто посипа сол в раната, като му напомни, че се движи в най-висшите кръгове на обществото.

— Видях го събота вечер на благотворителното тържество в къщата на Макграт. Ако камъкът непременно е трябвало да бъде „освободен“, не е било зле това да се случи на път от музея към частен дом.

— По-добре вечерта преди да отпътува за следващия град. Опакован, ще е по-лесен за пренасяне.

— Много хитро. Много умно. — Мосимо беше проницателен, затова Роберто се престори на наивник. — А това мен какво ме засяга?

— Ти си вътрешен човек.

— Още не са ме осъдили.

— Технически. — Мосимо се засмя и се закашля, след което угаси цигарата в чинията си. — Дядо ти беше най-добрият в бранша.

— Докато ти не го извади от бизнеса — отвърна Роберто без излишни емоции. Нямаше причина да се сърди. Не и когато бе на крачка от постигането на отмъщение.

— Време беше за промяна. Повярвай ми, неприятно ми беше да го натикам в миша дупка. Но той остаря. Стана мекушав. Налагаше се да действам твърдо. Обаче ми се струва — Мосимо му се закани с пръст, — че те е научил на всичко, дето знае.

Роберто стрелна с поглед Бренди, която говореше тихо и бързо, излагаше пред Глен Силвърстийн фактите и не приемаше да я правят на маймуна.

— Адвокатката ми няма да е вечно заета. Давай по същество.

— Искам ти да бъдеш моят вътрешен човек за тази работа.

Роберто прихна шумно, при което Бренди отлепи телефона от ухото си и го погледна.

Мосимо даже не трепна.

— Зле ли ще ти е да вземеш своя пай от този диамант?

— Парите не ми трябват. — Роберто държеше под око Бренди. Бузите й бяха зачервени, очите й пламтяха, докато говореше рязко и грубо по телефона.

— Ти си граф. Важна личност в Италия.

— Както и на някои други места. — Роберто си даде сметка, че се забавлява.

— Да. И на някои други места. — Мосимо оголи пожълтелите си зъби в нещо, което трябваше да мине за усмивка. — На теб пари никога не ти трябват, само дето крадеш бижута из цяла Европа и Азия. За човек като теб това е предизвикателство. Възбуда. Помисли си какво ще е да обереш важен музей. Ще се прочуеш в нашите среди.

Роберто си поигра с идеята да отрече, че принадлежи на техните среди. Само че предпочиташе да не разярява Мосимо до степен на безпаметност. Беше виждал последиците от неговия гняв. Затова каза:

— Не ми се мре. Охраната на този диамант сама по себе си е произведение на изкуството. Ще бъда изпържен, преди да съм изминал и два сантиметра.

— Разгледал си охраната, а?

Роберто нехайно сви рамене.

— Да ти е ясно — тази работа ще я свършим с или без твоя помощ. — Мосимо заговори по-бързо, защото Бренди привършваше разговора си.