Бедствие на високи токчета

— Без мен. Вече ми виси на врата един процес. Само глупак би се захванал сега с такава работа.

— Глупак с дядо.

— Ах. Това било значи. — Той наистина ли допускаше, че няма да защити дядо си? Обаче Мосимо познаваше стила му на мислене.

— Стар е. Не излиза от къщата си, нито от квартала, а не би ти разрешил да му назначиш телохранители. Ако не ни сътрудничиш, рано или късно ще го докопаме.

Келнерката се отправи към масата им с подносите.

— Рано или късно, Мосимо, някой здравата ще ти се ядоса и ще го отнесеш. — Тонът на Роберто бе толкова вглъбен, че изминаха няколко мига, докато членовете на клана Фосера да разберат с какво ги заплашва.

Рики и Дани се изправиха рязко и столовете им се блъснаха в стените.

Келнерката се отдръпна и улови за ръката Бренди, която понечи да тръгне към тях.

— Спокойно. Спокойно. — Мосимо махна на хората си да седнат обратно по местата си. — Няма причини да се заплашваме. Тук всички сме приятели. Ще се спогодим.

Тоягата и моркова. Доходоносната търговия с крадени скъпоценности в Чикаго се изплъзваше от ръцете му и от отчаяние Мосимо бе готов на всичко, независимо колко рисковано. Точно както Роберто се надяваше.

— Стародавна дружба свързва нашите фамилии. Векове наред разбойниците от родовете Фосера и Контини са действали съвместно. — Мосимо показа на Роберто сплетените си пръсти. — Едно обединение сега ще е в рамките на традицията.

— Не съвсем. — Роберто положи длан на масата. — Фосера не знаят що е отговорност.

Рики и Дани отново скочиха.

Роберто също. Той сложи и другата си длан върху масата и се приведе към Мосимо:

— Пуснали сте ми например две куки по петите. Тъпо е и държа това да престане.

— Никой от моите не те следи. — Мосимо успя да изтипоса някакво учудване.

Роберто изведнъж сграбчи китката на Мосимо и я изви.

— Откачи ми опашката!

Мъжете заръмжаха вкупом.

Роберто усети до врата му да се допира хладен метал.

Той нарочно спря погледа си върху пръстена на кутрето на Мосимо. Пръстенът беше толкова стар, че заврънкулките върху златния обков се бяха поизтрили. Камъкът, изумруд със съвършен наситенозелен цвят, не беше шлифован, а заоблен и полиран. Този пръстен…

Не искаше да си дава вид, че гори от нетърпение да приеме задачата, но не бе очаквал такъв бурен прилив на чувства при вида на дядовия си пръстен. Прииска му се да извие врата на Мосимо. Вместо това изви китката му. Без да се оглежда, Роберто изсъска:

— Кажи на кучия син да свали пистолета, иначе ще се наложи докторите да изрежат пръстена от счупеното ти кутре. Ще бъде справедливо, нали?

Кръглото лице на Мосимо се беше оросило с пот.

— Прибери оръжието.

Diavolo

, Дани, прибери го, преди да са те видели ченгетата. Не е необходимо целият град да развява имената ни!

С крайчеца на окото си Роберто видя как Дани пъхна пистолета под ризата си.

Така.

— А сега, Мосимо, кажи на хората си, които ме следят, да се разкарат.

— Не съм ти слагал опашка. Но щом искаш, ще разкарам досадниците. Мога да се справя. — Мосимо изпитваше болка, така че може би казваше истината.

А може би лъжеше, проклетникът му с проклетник.

Роберто предизвикателно се взря в подлите малки очички, давайки му да разбере, че има насреща си достоен противник.

— Много се извинявам за несправедливото обвинение. Трябваше да се досетя, че ти, отколешен приятел на фамилията, няма да прибегнеш до една толкова презряна практика. — Роберто го пусна. — А аз лично ще се заема с ония двамата.

— Ако искаш, да ти помогна — предложи Мосимо.

— Няма нужда. — След една усмивка, разкриваща всичките му зъби, Роберто се обърна към Бренди.

Тя бе затворила телефона и сега се взираше в него изненадано.

И как иначе. Мислеше го за дилетант, за италиански граф с крадливи пръсти, не за мъж, способен на насилие.

Той й подхвърли шлифера:

— Облечи го.

Тя се подчини. Докато си завързваше колана, пръстите й трепереха.

Роберто даде бакшиш на суетящата се келнерка, заръча й да опакова надениците с гарнитурата в хартиени пликове, а на Мосимо благодари за обяда.

— А какво ще стане с работата? — попита Мосимо, докато си разтриваше китката. Беше загубил престорената си сърдечност. Изглеждаше такъв, какъвто си беше — гнусен, злобен крадец без капчица финес.

— Ще държим връзка.

Тринадесет

Нежно, ала твърдо Роберто улови Бренди и я побутна към вратата.

Бренди беше раздвоена. Искаше недвусмислено да заяви, че не й е приятно да се отнасят с нея по подобен начин. Същевременно нямаше търпение да излезе от ресторанта, преди някой да е пострадал. Например тя. Или той.

— За какво беше всичко това? — попита го шепнешком.

— Спор кой ще плати гощавката. — Роберто награби пликовете с храната от келнерката.

— Вие, мъжете, винаги ли вадите пищови, когато се стигне до спор? — Бренди се огледа назад. Всички Фосера се бяха изправили на крака и наблюдаваха с присвити очи тръгването им.

Тя отново се загледа пред себе си. Между лопатките я засърбя. А може би се дължеше на студената пот, която се стичаше по гръбнака й?

— Как мина разговорът с „Макграт и Линдоберт“? — попита Роберто небрежно.