Бедствие на високи токчета

— Да, ако съдия Найт прецени, че си отговорна за евентуалните простъпки на Бартолини, би могъл да ни създаде проблеми за в бъдеще. Не се отлепяй от Бартолини, за да няма основания да се усъмни в твоята бдителност.

— Но аз губя репутацията си на благонадежден адвокат още преди да съм започнала работа!

— Госпожице Майкълс, ако вярвате на думите си, значи подценявате престижа на тази кантора.

Госпожице Майкълс.

Добре де, беше го подразнила.

— Извинявай, но знаеш ли какво е цял живот да се бориш да те вземат на сериозно и всичко да отиде на кино за една вечер?

— Не. — Чичо Чарлс заобиколи писалището и улови ръката й. — Но те уверявам, че клюките, които разнасят останалите млади дами в кантората, само издават завистта им. — Той я поведе към вратата. — А сега, Бренди, иди да се натъкмиш за Бартолини; на него му е приятно да изплакне очи с хубаво момиче, както и на мен. Така или иначе винаги съм бил на мнение, че се престараваш. Когато това дело приключи и затънеш в прашасалата правна документация, ще погледнеш назад и ще се учудиш какво толкова си се оплаквала. — Той отключи вратата. Отвори я. — Ако се тревожиш, че нямаш подходящи дрехи…

— Не е там въпросът!

— … попитай Мелиса за корпоративните сметки и всичко, което ти трябва, ще мине за сметка на „Макграт и Линдоберт“. — Чичо Чарлс я потупа по бузата. — Ще бъде забавно нали? — Той я изведе и затвори вратата, докато тя го гледаше с недоумение.

— Да се натъкмя за Бартолини? — промърмори тя на масивния дъб. — Защото му било приятно да изплакне очи с хубаво момиче?

Боже мили, чичо Чарлс бил дърт сексист!

— Приключи ли? — поинтересува се Роберто.

Изглеждаше очарователен както винаги, но Бренди улови някакво самодоволство в изражението му. Магаре.

— И още как — саркастично подхвърли тя. — Да не се отлепяш от мен. Не искам да те загубя в тълпата.

Тя маршово премина покрай ядосаната Мелиса и излезе в коридора. Натисна копчето за асансьора.

Роберто вървеше до нея, преметнал палтата им през ръка, елегантен в най-новия от безбройните си костюми „Армани“. Носеше бяла риза, червена вратовръзка, идеално лъснати черни обувки… само дето косата му беше разрошена и немирна, сякаш бе прекарал нощта да прави любов.

Не с нея обаче. Не с нея.

Проклета да е, ако се остави на привличането помежду им само за да получи същото удовлетворение, което доставяше един определен уред с големи батерии. Не и след разговора с чичо Чарлс. И най-вече не след снощи.

— Какво каза, че си толкова сърдита?

— Бях сърдита, още когато дойдох тук.

— Да, но на мен. Сега се сърдиш и на двама ни.

— Той ми изясни каква е функцията ми в тази фирма. Иска да таксувам вечерни рокли на корпоративната му сметка, за да изглеждам добре за… — Тя се задави и не довърши изречението.

— Мен.

Хм. Да. Виждам защо си така наострена. — Асансьорът пристигна и Роберто задържа вратата отворена, докато тя влизаше.

— Все едно ти пука.

— Разбира се, че ми пука.

— Не, не е вярно, иначе нямаше да ме помъкнеш на онези партита! — Тя натисна копчето за приземния етаж.

— Не съм те мъкнал

на онези партита. Отидох на тях, а ти дойде с мен. — Той стисна китката й, когато вратата се затвори. — Снощи изпитах невероятна тръпка да те държа в обятията си за първия ни танц.

— Да-а, и на мен ми хареса — до момента, когато Алан и неговата повлекана не ни видяха.

— Според теб какво трябваше да направя? — Роберто стисна устни. — Да допусна да прояви към теб такова неуважение ли?

— Не съм очаквала да му забиеш юмрук в лицето!

— Той те нарече уличница.

Да, така беше. Не й стана приятно, но тя беше типът жена, която би отминала със свиване на раменете подобна просташка забележка.

— Счупи му носа.

— Може би следващия път, когато види дама, ще се замисли, преди да започне да я обижда. — Каквото и да казваше тя, Роберто не се отмяташе от постъпката си. — Кафявите му очи гледаха безизразно и студено, на лицето му се беше настанило презрение.

Но насилието пораждаше насилие. Алан й беше отправил поглед, който вещаеше неприятности.

— Проблеснаха светкавици. Някой ни е снимал.

— Случва се.

Асансьорът започна да се спуска.

— На теб може би, но аз не съм ослепителен италиански граф, освен това си под мое попечителство и би трябвало да те пазя от скандали, а ако Алан подаде оплакване…

— Шшшт. — Роберто й направи жест да мълчи.

— Какво ми шъткаш? Просто отбелязвах… — Чак сега Бренди разбра, че той се ослушва. Асансьорът издаваше… странен звук. Сякаш се пързаляше. Освен това се движеха… прекалено бързо.

— Роберто? — Тя се вкопчи в него. Трийсет и три, трийсет и две, трийсет и едно… етажите отлитаха. Асансьорът почти… носеха се към земята.

Роберто яростно занатиска бутоните за аварийни случаи.

Спряха да пропадат толкова неочаквано, колкото беше започнало всичко.

Бренди тежко тупна.

Когато отвори очи, бузата й се допираше в пода. Тя се взря в кафеникавия служебен килим, в лъскавите дървени стени и в Роберто, който лежеше проснат до нея.

Той я погали по брадичката, ала пръстите му трепереха.

— Добре ли си?

— Не знам. На колко метра сме от земята?

Той вдигна глава и се огледа.