Бедствие на високи токчета

— Не се ограничавах със спането… — Той снижи тон, сякаш не желае да го подслушат. — Слушай, и аз не умирах от желание да се женя, обаче тя е бременна. Трябва да се оженим, иначе ще съм кръгъл идиот.

— Ти вече си — захапа го тя.

Очевидно коментарът й не му хареса. Тонът му стана по-язвителен и той продължи с гнусните си обвинения:

— Още нещо. Ако не беше такава студенокръвна риба, нямаше да бъда лесна плячка.

Да, вцепенението отшумяваше и темпераментът й започваше да се надига.

— Я стига! Не съм виновна, че ти не можеш да си държиш ципа на панталона закопчан!

— За твое сведение мога!

— Ще перифразирам думите си. Отказвам да поема вината. — Бренди впи пръсти в слушалката, все едно това бе гушата на Алан.

— А-а-лан-н — чу се гласът на жена, доволна, че е постигнала своето.

— Това

тя

ли е? — попита Бренди.

— Да. Това е Фоун. — Алан не звучеше по-щастлив от Бренди. Само че тази констатация изобщо не я грееше.

— А-а-лан-н, да не забравиш… — Кучката сигурно бе затиснала с ръка слушалката, защото Бренди чу само някакво мърморене.

После Алан внезапно заряза имитацията на отритнат любовник и заговори с типичния си тон — като доктор, който дава съвети как да отслабнем.

Защо преди не го беше осъзнала? Защо не си бе дала сметка, че не е бил прекалено уморен да правят любов, а не е искал… получавал е удоволствие другаде.

— Бренди, върни ми пръстена.

— Пръстен?

— Стажант съм. Не мога да си позволя друг диамантен пръстен, затова си искам този, който ти дадох. — Когато тя не отговори, той нетърпеливо добави: — Годежния пръстен.

Бренди погледна безименния си пръст. Беше свалила пръстена, за да предпази диаманта, докато разопакова багажа. Защото олицетворяваше старателно планиране, логични житейски решения, истинска любов и разни други глупости.

Ръката й се сви в юмрук.

— А-а-лан-н — извика тя в доста прилична имитация на Фоун, — това не е

твоят

пръстен. А моят. Приеми от мен един малък юридически съвет. В подобна ситуация владението представлява деветдесет процента от собствеността.

Тя прекъсна връзката. Прекъсна я тихо, без намек за надигналия се гняв, но все пак я прекъсна.

Телефонът започна да звъни. И да звъни. И да звъни. Трябваше да намери телефонния си секретар и да го включи. Освен това трябваше да поговори с някого.

Отвори аптечката и се втренчи в рафта, където диамантеният пръстен лежеше в черната си кадифена кутийка. Закрилян и обичан. Бренди разбираше от диаманти — и как иначе с майка като Тифани — и бе наясно, че пръстенът доста си го бива. Алан бе настоял да вземе заем, за да купи достоен диамант в достоен обков. Овален еднокаратов чисто бял диамант, искрящ със сините оттенъци на древно небе и с жълтите отблясъци на зазорило слънце. Платиненият обков бе самата елегантност.

Навремето Бренди си мислеше, че Алан знае колко много тя жадува този пръстен. Сега се питаше дали това не е просто символ на добрия му вкус. Защото определено не беше символ на здравия му разум.

Изведнъж непрестанното звънене я вбеси, тя вдигна, отряза Алан и отново отвори линията. Пръстът й се поколеба над номера на Тифани.

Но ако тази вечер й признаеше какво е станало, щеше да излезе, че майка й е права. Според Тифани никой мъж не се интересувал от разумни, интелигентни, организирани адвокатки, в състояние сами да се издържат и да градят кариера. Според Тифани всеки мъж мечтаел за лъскава съпруга, която да разчита на неговото одобрение. Всъщност копелето Мъж искало Мерилин Монро в червена рокля от коприна.

Бренди яростно натисна автоматичното набиране. Преброи колко пъти телефонът иззвъня и чу гласа на сестра си: „В момента съм заета и не мога да ви се обадя…“. Разбира се. Ким беше треньорка и в четвъртък вечер в „Смит“ сигурно играеха. Волейбол, софтбол или нещо друго, което завършваше на „бол“.

— Моля те, Ким, звънни ми при първа възможност. — Бренди се поколеба дали да добави още нещо. — Трябва да поговорим — измъдри тя накрая и затвори.

Трепна ли гласът й? Дано не. Ким щеше да реши, че е плакала, а никога не й е било толкова малко до плач. Паренето в стомаха й се дължеше на смесица от ярост, унижение и… пак унижение.

Измъкна пръстена от кутийката и го метна в тоалетната, все едно беше боклук.

За щастие капакът беше свален и пръстенът отскочи и се затъркаля по плочките.

Да, луда беше, но не чак толкова, че да изхвърли съвършен диамант в канализацията.

А дори да беше уцелила чинията, не можеше да дръпне водата. Тръбите бяха замръзнали.

Погледът й проследи искрящия, славен символ на нейното романтично безразсъдство до ъгъла на ваната. Тя го вдигна, сви шепа… и се усмихна коварно. Ако беше видял тази усмивка, Алан щеше да се изпоти.

Сто пъти по-добре беше да използва пръстена, за да го удари на живот.

* * *