Бедствие на високи токчета

Бренди беше умница, но не се изискваше кой знае какъв интелект, за да се досети човек, че Роберто изобщо не го е грозяла опасност. И в манастир животът му нямаше да е по-добре защитен.

Появи се агентът, който пазеше при хотела, този, когото Тифани беше заблудила. Погледна я с отвращение.

— Големи умници се оказахте с майка ви.

Думите му я убедиха, че Тифани е жива и здрава. Слава богу.

Роберто я погледна и въздъхна от облекчение.

После изражението му се промени. Начумери се, в очите му се разгоряха огньове.

Да, сто на сто й беше бесен. Нали се намеси и провали героичната му операция.

Много, много лошо. Може би той е трябвало да й се довери — нали все повтаряше, че

тя

трябва да му има доверие?

— Копеле — каза Бренди.

При цялата шумотевица в ресторанта беше изключено да я е чул; навярно разчете думата по устните й. Тръгна към нея.

— Ти ме прецака! — крещеше Мосимо и притискаше диаманта към гърдите си. — Ти, копеле на италианска курва! Ти ме прецака!

Роберто се спря. Обърна се към Мосимо. С толкова елегантно движение, че Бренди не видя как точно стана, той подсече краката му. Цялата закусвалня се разтресе, когато мафиотският бос се просна по гръб.

Роберто се наведе над пръхтящия Мосимо:

— Любезните агенти на ФБР сега ще те окошарят и макар че едва ли ще ти е приятно да лежиш двеста години в затвора, познавам един Фосера, който с радост ще ти даде прав път.

— Фико. Тази подлога Фико!

— Не — коригира го Роберто. — Имах предвид жена ти.

ФБР агентите се засмяха.

Бренди — не.

— Какво си го стиснал този камък? Това е циркон — поясни Роберто. — Истинският диамант напусна страната преди три дена.

Мосимо разопакова камъка. Поднесе го към светлината. Фасетките засияха триумфално, надсмивайки му се.

Надсмивайки се над Бренди.

С всичка сила Мосимо замери Роберто с фалшивия диамант.

Роберто го улови и с жест, който демонстрираше победата му, го подхвърли във въздуха. Цирконът се приземи в шепата му и той ухилено го стисна.

Празник. Сигурно. Ако беше извъртяла толкова засукан номер: фалшивата кражба на фалшив руски диамант, истинската кражба на автентичен рубин и рухването на цяла фамилия, която е враг на дядо й, тя също щеше да празнува.

През цялото време Роберто беше сътрудничил на федералните. Сътрудничил, за да подмами в капана Мосимо Фосера и хората му — кражбата и предаването на Пламъка на Романови — и така да ги натика на топло.

А тя се беше оплела в цялата интрига като коте в кълчища.

Всичко това — притесненията за работата й, нежеланата публичност, перченето на Роберто, страхът й, че върховният секс с клиент е в разрез с адвокатската етика, опасенията й, че ще умре, и тази дива гонитба в чикагската нощ, пистолета и решимостта й да спаси Роберто от собственото му безумие, счупената обувка на майка й — е било за нищо. За тоя, дето духа.

Рискува живота си, за да опази проклетия диамант, който дори не беше истински.

Тази вечер, когато се събуди и си помисли, че Роберто е нарушил обещанието си да не краде Пламъка на Романови, се почувства като идиотка.

Сега осъзнаваше, че неговото обещание, което бе накарало сърцето й да затрепка в радостни трели — никога повече да не краде, да уважава

закона заради нея

 — е опашата лъжа, също като кубичния циркон.

По дяволите, как би могъл да открадне диаманта от Художествения институт, при положение че Пламъка от три дена не беше в страната?

Внимателно, за да не се изкуши да застреля Роберто право в гърдите, където би трябвало да се намира несъществуващото му сърце, Бренди остави оръжието на една маса. Насочи се към вратата.

Джоузеф кресна от пода:

— За теб, Мосимо!

Бренди се завъртя и видя, че се цели в главата й.

Роберто замери Джоузеф с циркона.

И го улучи точно между очите. Младежът се строполи в безсъзнание, а на челото му се появи огромен кървав прорез.

Някакъв федерален агент вдигна пистолета.

Бренди се втренчи в проснатия Джоузеф.

Беше невероятно доволна, че го е простреляла.

Разбира се, той бе просто заместител на мъжа, на когото се изкушаваше да тегли куршума.

Роберто, който отново тръгна към нея. Изглеждаше бдителен. Изглеждаше бесен. Изглеждаше като мъж, който е крил истината от нея практически от мига на срещата им.

Тя вдигна ръка. С ясен глас, който се разнесе в целия ресторант, каза:

— Сега се прибирам у нас. Повече няма да се видим с теб. Бих искала да ти пожелая щастие и дълголетие, но вместо това се надявам да те удари пламнал метеорит, когато излезеш вън. Би било подходящо възмездие за всичко, което ми причини.

Роберто крачеше към нея.

Тя изкуцука през вратата.

Един почти топъл повей на вятъра шибна Роберто в лицето. Миришеше на дъжд. Студът най-сетне бе свършил.

Ейдън стисна Роберто за ръката.

Роберто му се нахвърли, разярен, че го спират:

— Пусни я да си отиде. Ядосана е и има защо. — Ейдън беше набит мъжага с къса пясъчноруса коса и лешникови очи. Той беше сътрудникът на Роберто в цялата операция.