Бялата стока

— Дявол да го вземе, Боб, тоя откачен австралиец приземи един ДЦ-3 в полето на някакъв фермер във Валоста в Джорджия. Преди две години. Без двигатели! През нощта!

— Дори не го одрасках — добави Блуи, като прие похвалата със снизхождение.

— Мамка му! Би трябвало да му дадат медал — изръмжа Спайк.

Кат погледна Блуи.

— ДЦ-3? Искаш да кажеш Ц-47? Без двигатели?

— Най-лошият късмет, който съм имал някога — кимна с глава Блуи. — Малко объркване с горивото.

Кат потръпна при мисълта за приземяване на големия двумоторен самолет нощем в поле. Надяваше се, че Блуи ще си направи по-добра сметка с горивото за следващата вечер.

Спайк излезе от колибата и Кат попита Блуи:

— Какъв е този „прозорец за Айдълуайлд“? За летище „Кенеди“ в Ню Йорк ли говориш?

Блуи поклати отрицателно глава.

— Не. Айдълуайлд е летище на колумбийския полуостров Ла Гуахира. Нещо като централна въздухоплавателна станция за хората от бизнеса. — Той отпи от бирата и продължи: — Спайк ще се обади дотам по малкото си високочестотно радио и ще ни уреди прозорец за около половин час, за да можем да кацнем. Мястото е такова, че е по-добре да знаят, когато идваш.

— Мисля да изляза и да потичам из сечището. Имаш ли нещо против? — запита Кат.

— Стой близо до дърветата. Скрий се, ако чуеш самолет. Спайк би искал хората да продължават да мислят, че тази част от Евърглейдс е пущинак.

Кат обу шорти и маратонки и излезе от колибата. Мина край един хангар с отворена странична стена, в който някакъв човек ремонтираше двумоторен „Пайпър“. Двама души вече работеха по 123–Танго. Кат достигна откритата площ и започна да тича. Беше пладне — горещо и задушно, но Кат искаше да се раздвижи. Не обичаше да тича — беше го правил прекалено много в морската пехота, — но тук нямаше басейн, а във водата наоколо гъмжеше от неприятелски настроени твари.

Искаше да тича, защото усещаше, че се парализира от страх, а в такъв случай беше най-добре човек да се движи. Опита се да си спомни кога за последен път е бил обзет от такова чувство и установи, че трябва да е било в тренировъчния лагер на морската пехота. Това беше много отдавна. За Кат упражненията бяха като противоотрова срещу страха. Слава богу, когато беше новоизлюпен лейтенант от Службата за подготовка на запасни офицери, правеше достатъчно упражнения, защото го гонеше и много страх. Страх от строевите инструктори, страх, че няма да може да направи това, което се иска от него, страх от унижение пред другите от ротата, страх от това, което бяха сторили с него и с всички в Куантико.

Сега отново изпитваше страх, който го върна към Колумбия и потопената яхта. Не му се искаше да ходи там, особено с едномоторен самолет и заедно с осъждан контрабандист на наркотици. Знаеше, че трябва да го направи, но вече мислеше да отиде в Маями и да се качи на „Ийстърн Еърлайнс“ до Богота. Можеше да се срещне с Блуи по-късно. Но какво ли би направил Блуи, ако остане тук с десет хиляди долара и със самолет с нови номера и документи. Джим беше казал да не му дава паспорта, докато не стане необходимо. Но парите и самолетът не бяха ли по-изкушаващи?

След две обиколки на сечището във влажната жега Кат започна да се тътри. Върна се в колибата, взе студен душ и се просна на леглото за няколко минути, като се бореше с това последно решение. Блуи пиеше бира и четеше някакъв шпионски роман с меки корици.

Накрая Кат стана, отиде при багажа си и извади хартиената чанта.

— Дръж — каза той, като подхвърли „Магнума“ към Блуи.

Блуи го улови и погледна одобрително.

Кат му хвърли раменния кобур и патроните, след това седна на масата в средата с деветмилиметровия автоматичен пистолет. Въздъхна, отвори упътването и започна да разглобява оръжието.

Блуи го погледна заинтригуван.

— Това си го правил и преди, нали, приятел?

— Много отдавна. В една далечна галактика.

Никога не беше мислил, че ще трябва да прави това отново.

10.

Беше малко след единадесет и в безлунната нощ тъмнината тежеше върху тях. Кат се оглеждаше нервно, докато Блуи, седнал за първи път на лявата седалка, стартираше самолета. Кат виждаше масивния двеста и двадесет литров резервоар в багажното отделение, който беше осветен от слабата светлина на арматурното табло. Върху натрупания на задната седалка багаж се намираше изненадващо компактният, но тежък спасителен сал. Кат предполагаше, че бяха най-малко с десет процента над теоретичното максимално брутно тегло за самолета.