Бялата стока

На път към дома си той спря в един магазин за фотоапарати и купи здрав алуминиев куфар за камера с шифрови ключалки. На размери беше колкото дипломатическо куфарче. Като се прибра у дома, наряза един вестник на сто малки парчета, измери ги и направи няколко изчисления. Беше изненадан от резултата. Обади се на брокера си и му даде нареждане за продаване заедно с кратки, твърди инструкции. След това се обади до банката си и поиска да разговаря с президента.

— Канцеларията на мистър Авери — каза секретарката.

— Казвам се Уендъл Катлидж. Бих искал да разговарям с мистър Авери.

— По какъв въпрос, господине? Мистър Авери познава ли ви?

— Ще обсъдя каквото има с него. Не сме се запознавали.

Секретарката стана нахална.

— Боя се, че мистър Авери е на събрание. Ако оставите телефонния си номер…

— Имам делова сметка във вашата банка. Името на компанията е „Принттек“. Моля ви, идете и кажете на мистър Авери, че мистър Катлидж иска да разговаря с него спешно.

— Много съжалявам, но…

— Не ме карайте да идвам до канцеларията му.

— Моля, почакайте — каза ядосано секретарката след кратко мълчание.

След малко по телефона се чу мъжки глас.

— Мистър Катлидж? Кат Катлидж? — Мъжът беше чел „Форчън“ и „Форбс“

10

. — Съжалявам, че трябваше да чакате. С какво мога да ви помогна?

Кат доказа самоличността си с номера на сметката на „Принттек“. Обясни на банкера с какво може да му помогне, като му каза да се обади на домашния телефон, вписан на сметководните книги, за да сверят инструкциите.

Мъжът се чувстваше неловко.

— Мога ли да ви запитам… разбирате, мистър Катлидж, че по закон този вид сделка трябва да бъде докладвана на федералното правителство.

— Разбирам. Ще бъда при вас утре в единадесет.

Банкерът все още настояваше:

— Знаете, че тези неща отнемат време.

— Мистър Авери — каза Кат, вече ядосан, — имате почти двадесет и четири часа. Аз искам само да осребря един чек. Ще бъда в канцеларията ви утре сутринта в единадесет.

— Да, сър — отговори банкерът.

Точно в единадесет на следващия ден Кат се представи в банката. Авери го заведе в канцеларията си, а след това в една съседна зала за събрания. На края на масата стояха още един банков служител и униформена охрана.

В средата на масата имаше купчина пари.

— Двадесет хиляди стодоларови банкноти — каза Авери, като в гласа му все още имаше съмнение. — Опаковани са в пачки по петстотин, както желаехте. Искате ли да ги броите?

— Не — отговори Кат.

— Има някои документи за подписване.

Кат постави куфара на масата, отвори го и каза на охраната:

— Моля, сложете парите вътре, докато аз подписвам документите.

Авери даде знак с глава и охраната започна да слага парите в куфара.

— Най-напред подпишете чек за два милиона — каза Авери и подаде някакви документи към Кат.

Кат подписа чека.

— Приготвил съм документ за снемане на всякаква отговорност от страна на банката. Разбирате, че ние обикновено не работим по този начин.

Кат подписа документа. Установи, че парите се събраха в куфара като остана малко място. Беше изчислил правилно.

— Сега всичко е наред — каза Авери. — Бих желал нашите пазачи да ви изпратят до колата. Знаете, че това не е най-безопасния квартал.

— Благодаря — отговори Кат. — Благодаря и за това, че свършихте всичко така бързо.

Авери го изпрати до вратата и каза:

— Мистър Катлидж, ако имате някакви неприятности, ще направя всичко възможно да ви помогна.

— Благодаря ви, мистър Авери, но нямам неприятности. Просто трябва да направя някои сделки в място, където няма банкови услуги. Моля ви, не се тревожете повече.

Пазачът го изпрати до колата, като се оглеждаше нервно. Кат си помисли, че би могъл да е по-незабележим самичък. Когато влезе у дома си, телефонът звънеше.

— Ало?

— Блуи е. Готово е за утре. Ти оправи ли всичко?

— Мисля, че да. Трябва само да си опаковам багажа. Какво ще ми трябва?

— Летни дрехи за навсякъде, с изключение на Богота, ако отидем там. Богота е над две хиляди и петстотин метра надморско равнище. Студено и дъждовно. Един шлифер ще е достатъчен. Вземи и делови костюм в случай, че трябва да впечатлим някого.

— Окей. Още нещо?

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— Купи си един. Заговорихме за пистолети, та купи един и за мен. Вземи ми „Магнум .357“ с около четириинчов барабан и раменен кобур. На себе си вземи каквото ти подхожда.

На Кат му прилоша леко от мисълта за оръжия. Бяха го простреляли с последното оръжие, което притежаваше.

— Наистина ли смяташ, че трябва да бъда въоръжен? — запита той.

— Точно така. Аз бих понесъл и базука, ако можех да я сложа в раменен кобур.