Бялата стока

Кат отиде до магазина, от който беше купил малката пушка за яхтата. Мястото изглеждаше като някаква страна на чудесата на смъртта и в него имаше всевъзможни видове оръжие. Избра един „Магнум“ за Блуи, но се поколеба, когато избираше пистолет за себе си. Стреляше отлично с карабина, но единственият пистолет, с който беше стрелял някога, беше автоматичният 45-и калибър в казармата. Не желаеше нещо толкова голямо като „Магнум“ и накрая прие по препоръка на продавача един доста скъп деветкалибров автоматичен „Хеклер и Кох“, защото беше лек и имаше магазин с петнадесет куршума. Купи кобури и по една кутия с патрони. Излезе от магазина, носейки всичко в кафява пазарска чанта. Чувстваше се глупаво.

Към седем сутринта бяха натоварили всичко и Кат обиколи самолета с Блуи, като научи в какво се състои предполетният преглед.

— Вземал си уроци, а? Колко часа имаш? — запита Блуи.

— Около шестдесет. Трябваше да премина проверовъчен полет за частна летателна книжка преди две седмици, но всичко това ми попречи.

— Окей. Ти карай. Да видим колко те бива.

— Какво?

Блуи го натика на лявата седалка и се настани до него.

— Не се различава чак толкова от тренировъчния самолет, на който си се учил. Имаш две копчета повече — едното за колесника, а другото за постоянна скорост на витлото. Във всеки случай аз съм най-печеният инструктор, който е минавал насам.

Кат вдигна рамене.

— Предполагам, че разрешителното ми от курса е валидно още.

Закопча се и запали двигателя, а Блуи четеше от списъка и му посочваше някои неща. Кулата все още не беше отворена, те провериха посоката на вятъра и се придвижиха до пистата. Блуи съобщи за излитането по радиочестотата на службата за известяване на обикновените полети и направи знак с глава.

— Тръгваме. Пълна газ.

Кат бутна лоста за газта напред и се възхити на пъргавината, с която самолетът набираше скорост. Според инструкциите дръпна щурвала към себе си при шестдесет мили в час и самолетът се вдигна във въздуха.

— Прибери колесника — нареди Блуи. — Вдигни клапите. На сто и петдесет метра височина намали газта до седем атмосфери налягане в тръбопровода — манометърът е там — и върни витлото на двадесет и четири хиляди оборота в минута.

После погледна в картата и каза:

— Сега започни ляв завой и се насочи към Стоун Маунтин. Изкачи се на деветстотин метра.

Кат стори това и видя огромната буца гранит, която беше Стоун Маунтин, извисяваща се над облак от утринна мъгла.

Блуи включи радиото, свърза се с Агенцията за обслужване на полетите в Атланта и разтвори летателния план.

— Регистрирах полета до Евърглейдс сити — намигна той, — но няма да кацам там.

— Къде ще кацнем? — Кат се опитваше да стабилизира самолета на деветстотин метра.

— В едно малко място наблизо. На един приятел е — отговори тайнствено Блуи. — Ще видиш. Когато стигнеш Стоун Маунтин, завий вдясно на 180 градуса и поддържай височината. Трябва да минем покрай контролната зона на Атланта, преди да се изкачим на крейсерска височина

11

.

Двадесет минути по-късно Кат се изкачи на две хиляди и седемстотин метра и отпусна газта. Блуи включи навигационния уред „Лоран“ и набра трицифрения код Х01 на Евърглейдс сити. Натисна два бутона на автопилота и се отпусна на облегалката.

— Окей. Пускай щурвала.

Кат се подчини и самолетът започна да лети на автопилот.

— Голяма работа е лоранът — ухили се Блуи. — Ще ни закара направо в целта на две хиляди и седемстотин метра и ще ни покаже скоростта ни спрямо земята и оставащото разстояние. Аз ще поспя. Събуди ме, когато стигнем на около осемдесет километра от Евърглейдс сити.

Отпусна облегалката назад, придърпа над очите си периферията на шапката и заспа моментално.

Кат гледаше таблото с уредите. Това беше най-големият самолет, който бе управлявал, и той остана доволен от себе си. Добро отлепяне, стабилно изкачване — инструкторът му би се гордял с него. Облегна се и започна да гледа чистото утро над Джорджия и зелената, осеяна с езера земя под него. Лоранът показа оставащото разстояние и скоростта им спрямо земята — сто и седемдесет мили в час. Изглежда, имаха благоприятен вятър и може би това беше добър признак.

Когато стигнаха над Южна Джорджия и блатото Окефеноки, Блуи отвори едно око, погледна уредите и отново заспа. Вдясно от тях се появи брегът на залива на Флорида, след това областта на Тампа и Сейнт Питърсбърг. След три часа летене Кат събуди Блуи.

— На осемдесет километра сме от Евърглейдс сити — каза той на австралиеца.

— Добре — отвърна Блуи, като се прозяваше. Прегледа уредите отново, извади подробна карта на Флорида и посочи някакво място на запад от Евърглейдс сити.

— Мястото на Спайк е някъде тук.

Кат погледна картата.

— Това е Евърглейдското блато! Как ще се приземим там?

— О, ако трябва, ще кацнем върху някой крокодил — засмя се Блуи. След няколко минути се обърна към Кат: — Намали мощността за спускане със сто и петдесет метра в минута. Лоранът и автопилотът все още ни водят към летището.

Кат отпусна газта и носът на самолета се наведе.

— Виждам летище право срещу нас — каза той след няколко минути.