Бялата стока

Отиде зад самолета, натисна хоризонталния стабилизатор, отлепи носовото колело от земята и завъртя самолета около оста му. Насочи го в средата на пистата и се качи в кабината.

— Щом заработи двигателят, качвай се — извика той на Кат.

— Добре.

След секунда двигателят заработи. Кат, с лице към индианците, заобиколи самолета, като се усмихваше и им махаше с ръка. Те гледаха студено и подозрително. Скочи в кабината и самолетът потегли.

— Нямаме време за разгон — каза Блуи, като бутна лоста за газта докрай. — Надявам се тези копелета да не започнат да стрелят.

Олекотен от по-малкото количество гориво, самолетът набра скорост по късата писта и се вдигна леко във въздуха. От Кат се изтръгна една дълга въздишка.

— Окей — каза Блуи. — Имаме гориво за малко повече от час. Хайде да намерим Айдълуайлд. „Браво едно“, тук „Браво две“.

Кат беше изненадан, че някакъв глас отговори веднага:

— „Браво две“, тук „Браво едно“. На какво разстояние сте?

Блуи извика изненадан:

— Един момент.

Натисна един бутон на лорана.

— На едно-три-пет градуса и двадесет и две мили. Съжалявам за закъснението.

— Точно с колко закъснявате? — запита подозрително гласът.

Блуи погледна часовника си.

— Тридесет и една минути.

След известна пауза гласът каза:

— Добре. Кацането разрешено, „Браво две“.

Блуи и Кат се спогледаха.

— Това означава ли, че няма да стрелят по нас?

— Така изглежда — усмихна се Блуи.

Пет минути по-късно Блуи посочи право напред и извика:

— Виждам летището!

Кат погледна към дългата ненастлана писта и запита тихо:

— Колко струваше горивото?

— Хиляда долара. Нали не е много? — отвърна Блуи и спусна колесника.

— Евтино е — каза сериозно Кат.

11.

Някакъв човек им посочи място за паркиране. Там имаше шест други самолета — един ДЦ–3 и няколко по-леки двумоторни. Обърнаха самолета и го избутаха под една маскировъчна мрежа. Кат установи с изненада, че е стъпил на някаква настилка. Пистата беше покрита с тънък пласт пръст, което съвсем не беше естествено. Кат видя как изтеглиха една къща върху шаси в средата на пистата и тук-там поставиха храсти.

— Така е трудно да ги видят от въздуха — обясни Блуи. — Не вдигат маскировката, ако не те очакват, и всеки, който се опита да кацне, ще се удари в къщата.

Отправиха се към ниска сграда, покрита също с маскировъчна мрежа. Влязоха вътре и видяха един мъж, който ги погледна от бюрото си. Беше най-малко на седемдесет години, слаб и с тънка бяла брада.

— Здравей, Блуи — каза мъжът. Изглеждаше като човек, който не можеше да бъде изненадан от нищо. — Какво искаш?

— Здрасти, Мак. Гориво, кола за два дни и печати по документите ми — отвърна Блуи, като се строполи върху един разбит стол и се загледа във вентилатора над главите им.

— Колко гориво?

— Само за резервоарите на крилете. Мисля, около триста и шестдесет литра.

— Един бон в аванс и още пет като депозит за колата. За печатите можеш да се спазариш сам. Тук някъде има един капитан — старецът вдигна микрофона. Каза нещо на испански и гласът му прогърмя по високоговорителната уредба.

Блуи отброи остатъка от парите, които Кат му беше дал.

— Добре. Каква е колата?

— Има едно ново „Бронко“ отвън — каза Мак и му подхвърли ключовете. Удариш ли го, ще трябва да го купуваш, а е скъпо.

— Ясно.

Вратата се отвори и влезе един униформен офицер от колумбийската полиция. Кат се притесни, но Блуи стана, ръкува се и проведе кратък разговор на испански, след което се обърна към Кат:

— Дай ми две хилядарки.

Кат му подаде няколко пачки, а Блуи извади документите на самолета. Полицаят ги взе, отвори куфарчето си и ги подпечати на няколко места. Подаде някакъв дълъг формуляр, като задаваше въпроси на Блуи. На един от тях той отговори с отрицателно поклащане на глава. На Кат му се стори, че става дума за паспорти. Той извади паспорта на Елис и този на Блуи и полицаят ги завери небрежно — беше получил пари и не го интересуваше чии бяха. Блуи изглеждаше озадачен, но плати, без да коментира.

— Хайде — каза Блуи, след като офицерът излезе. — Да натоварим нещата си в колата и да си обираме крушите.

Кат му подаде паспорта.

— Малък подарък от Карлос.

— О! Той е страхотен човек. Според този паспорт аз съм пътувал из Европа през последните две години. Басирам се, че ти е казал да не ми го даваш, докато не се наложи.

— Да.

— Винаги предпазлив! В такъв случай защо ми го даваш сега? — погледна любопитно Блуи.

— Защото мисля, че мога да ти вярвам.

— Благодаря, приятел. Чудесно е да съм отново легален. Паспортите ни и документите на самолета са наред благодарение на оня извратен ченгел. Можем да отидем без проблеми където пожелаем.

Върнаха се в малката канцелария.

— За колко време си на земята, Блуи? — запита Мак.

— Само два дни.

— Стотак на ден. Можеш да платиш, когато си тръгнеш. Искаш ли някакви ремонти по тая птица?

— Не, нищо й няма. Бих искал да я намеря цяла, когато се върна. Мак, кажи ми, Флорио още ли работи пред „Екселсиор“ в Риохача?

Сега Мак беше изненадан и имаше от какво.

— Да не си променил навиците си, Блуи?

— Не бих дошъл тук с лек едномоторен самолет.

— Да. Още е там, но не му показвай пари, докато той не ти покаже нещо.