Библиотекарите

- Е, какво пък - въздъхна Франклин. - Сигурно така е най-добре. Ще замина утре сутринта с радостно сърце, че съм видял всичко това. И докато вие, добри ми сър, продължавате делото си в тази прекрасна долина, аз ще се върна в страната си, за да продължа с моето начинание да освободя сънародниците си от техните окови.

Така завършвам своя дневник на вторияден на месец февруари 1775 г. Нещата, които видях във Вектис и Пин, ще останат дълбоко в мен до края на живота ми. Видях човечеството, което ще дойде. Бъдещето изглежда светло и мрачно. Светлината идва от знанието, че човечеството ще продължи да съществува не години и десетилетия, а столетия и може би хилядолетия. Мракът обаче ме безпокои безкрайно. Във Вектис видях думата Mors изписана толкова много пъти, че онемях. 1863. 1864. 1915. 1916. 1917. 1942. 1943. 1944. 1945. Мога само да предполагам, че огромни и ужасни войни ще погълнат човечеството. Но нищо не потресе Устоите на моята душа повече от наблюдението, което направих в Пин. 2027, започвайки от 16-ия ден на месец октомври - книга след книга, лавица след лавица, ред след ред, огромна вълна от мъка. Според моите изчисления невъобразимите един милиард души ще загинат само през този месец, който е далеч в Бъдещето и в същото време достатъчно близо, за да превърне сърцето ми в камък. Какви ужасни средства за унищожение ще създаде човекът, за да отприщи подобна разруха? Единствената ми утеха е, че книгите продължават и след тази Annus Horibilis, ражданията продължават. Животът продължава и Човечеството явно намира начин да продължи. Какво странно приключение е да бъдеш човек!

Уил остави дневника и избърса парещите си сълзи. Нанси беше заспала до него.

Той я побутна колкото се може по-нежно, за да я събуди.

И ѝ разказа. Трябваше да ѝ разкаже.

Цялата нощ лежаха прегърнати и разговаряха.

16 октомври 2027 г. Китайците. Американците. Англичаните. Семената на онова, което предстоеше, сигурно бяха засети през тези няколко дни в Йоркшър Дейлс.

- Мисля, че ще се махна от Вашингтон - каза му тя. - С Филип ще дойдем във Флорида. Имаме година и половина, преди това да се случи. Да ги прекараме заедно на слънце. Може да ме научиш как се лови риба.

Той я целуна и се опита да я разсмее.

- Ще бъде лошо, много лошо, но поне няма да е краят на света.

- Още ли искаш да оповестиш публично какво ще се случи? - попита тя.

Той поклати глава.

- Нека поспя и помисля.

Любиха се, разговаряха още и отново се любиха. И когато завесите засветиха от първата светлина на утрото, най-накрая заспаха.

Епилог

- Ще бъдеш тук.

Затворник 965876 застана пред килията и изчака надзирателката да отключи вратата. Затворът „Ню Хол" в Западен Йоркшър беше построен през 30-те години на миналия век с червени тухли и приличаше на крепост. Беше пренаселен и шумен. Единичните килии се заемаха от две жени, а двойните - от три.

Новата затворничка влезе, като притискаше към гърдите си чаршафите, одеялото и кърпите. Вратата се затвори зад нея.

- По дяволите - каза другата затворничка. Беше мощна, с дебели прасци и глезени, които се виждаха под небрежните жълти дрехи. - Изкарах сама в килията само един проклет ден, а вече я напълниха с ново месо. - Тя посочи горното легло. - Това е твоето. Името ми е Шийла. От Манчестър съм. За какво си вътре?

- Подпомагане при убийство и възпрепятстване на правосъдието.

- Така ли? И сигурно не си вършила нищо такова, нали?

- Пледирах виновна.

Шийла реши, че това е влудяващо смешно.

- Трябвало е да си избереш по-добър адвокат! Колко ти лепнаха?

- Две години.