Библиотекарите

Отделението обкръжи цивилните, докато капитанът спешно предаваше съобщението па полковника.

Дишайки тежко, Уил загледа как останалите се мъчат да се успокоят един друг. Филип прегръщаше треперещата Хейвън. Гейл притискаше дъщерите си плътно до себе си. Даниъл поддържаше Кейша, чиито крака бяха омекнали. Уил се обърна към Нанси, пусна знамето и я грабна в мечешката прегръдка, която така ѝ харесваше и я караше да се чувства в безопасност. И тогава гаден вик прониза нощта:

- Това е за Малкълм Фрейзър, проклет кучи сине!

Уил пусна Нанси, обърна се по посока на гласа и направи крачка, за да я защити от заплахата.

От тъмнината със залитане се появи Кени, с почерняло и обезобразено от взрива лице. Държеше боен нож и се нахвърли върху Уил, преди той да успее да реагира.

Уил видя проблясването на ножа, усети натиск в корема и чу гърмежа на карабина.

Кени рухна на земята, като пъшкаше и ругаеше.

Открилият огън войник пристъпи напред и се приготви да стреля отново, но Уил го спря. Беше изненадан, че още е на крака и може да говори.

Нанси трескаво разкопчаваше ризата му, за да стигне до раната, но такава нямаше. Дневникът на Франклин падна на земята, пробит от корица до корица.

Извикаха лекар и Уил клекна до Кени.

- Не си чувствам проклетите крака - изстена Кени.

- Дръж се - каза му Уил. - Ще се оправиш.

Кени го изгледа кръвнишки.

- Знам, шибан минетчия такъв. Аз съм ОХ.

Уил се изправи.

- Е, господинчо, май ще бъдеш ОХ в инвалидна количка - отвърна той. - Наслаждавай се на остатъка от живота си. Желая ти дълги години.

31.

Лондонският им хотел беше удобен и тих, добро място да спрат и да поставят нещата в ред, преди да отлетят към дома. Мястото беше закътано, далеч от вниманието на папараците; бяха се регистрирали с фалшиви имена - господин и госпожа Франклин и синът им. Едва ли беше странно, че Франклин бе първото име, което хрумна на Уил.

Разпитите на полицията на Къмбрия, МИ-5 и Министерството на отбраната бяха приключили. Ужасният разговор с Лора за Грег - също. На сутринта щяха да минат на инструктаж в американското посолство със служители на ФБР и юристи от Министерството на правосъдието. Срещата беше отложена, докато Великобритания и САЩ не възстановят донякъде пострадалите си дипломатически отношения.

Филип си имаше отделна стая, Нанси и Уил се ширеха в приятен апартамент. Настаняването беше уредено от МИ-5 и Уил не се заинтересува кой плаща сметките. Реши, че ще разбере при напускане на хотела. Предпочете да се изтегне блажено в горещата вана, за да успокои изтерзаното си тяло, а по-късно се пъхна при Нанси под прохладните завивки върху мекия матрак.

- Как си? - попита тя.

- Натъртен. Но запътен към щастието.

Тя го прегърна.

- Мислиш ли, че Филип е добре?

- Много му се струпа за момче на неговата възраст. Надявам се, че ще се оправи - отвърна Уил.

- Имал е връзка с Хейвън, нали?

Уил кимна.

- Когато порасне, ще трябва да избира дали да я види отново. Сърцето е като ракета с топлинно насочване.

Тя го целуна.

- Твоето сърце се справи доста добре.

- Предполагам, че направи всичко, което се очаква от едно сърце.

Тя освободи едната си ръка и се обърна по гръб, загледана в украсения гипсов таван.

- Няма хоризонт. Все едно махнаха огромен товар от гърдите ми. Мога да дишам свободно. Мога да живея.

- Ами останалият свят? - попита той. - Той няма ли право също да диша и да живее?

- Мислиш ли, че британското или американското правителство няма да излязат с изявление? - каза тя. - В края на краищата, трябва да обяснят какво се е случило в Пин.

- Трябва ли? - попита Уил. - Кога за последно правителството е постъпило правилно? Ако питаш мен, ние сме онези, които трябва да оповестят новината. Знаем как се прави. Не ни е за първи път.

- На федералните няма да им хареса.

Той се изсмя.

- Да вървят по дяволите.

- Няма да мога да запазя работата си. Той прокара ръка през гърдите й.

- В такъв случай ще ти се наложи да живееш на лодката с мен.

- Мечтай си.

На Нанси ѝ се спеше и тя изгаси нощната лампа. Уил имаше други идеи. Дневникът на Франклин сякаш го приканваше. Не беше имал възможност да го дочете, пък и той имаше особено място в сърцето му. Беше му спасил живота.

Кожената книжка се отваряше трудно, защото ножът на Кени бе деформирал и пробил всяка страница. Уил внимателно я прелисти, докато не намери мястото, до което бе стигнал.