Библиотекарите

Докато момчетата му се освежаваха, Кени влезе в сървъра си в Грум Лейк и установи синхронна връзка с програмите си за наблюдение. Няколко минути по-късно всичко работеше. Имаше купища аудиофайлове на разговорите на Пайпър е жена му и есемеси между Ани Лок и шефовете ѝ в МИ-5.

Бързо научи, че през нощта не са отбелязали особен напредък, но смятат да продължат издирването на Филип Пайпър на сутринта. Кени прехвърли снимките на Уил и Ани на стенния екран и докато определяше местоположението на мобилните им телефони върху картата на Къмбрия, заговори бодро на изображенията:

- Ани Лок, ти си чудесно младо създание. Надявам се да се срещнем, за предпочитане под чаршафите. Уил Пайпър, надявам се да се да се срещна и с теб в най-скоро време. Длъжник съм ти за Малкълм Фрейзър. Смятам сериозно да ти го начукам, лицемерен кучи сине.

Уил крачеше неспокойно напред-назад из лобито, след като беше погълнал препечена филийка и чаша лошо кафе. Ани я нямаше никаква и разтакаването ѝ го дразнеше. Искаше му се да я зареже, но ключовете от колата бяха у нея, затова се качи горе и заблъска по вратата ѝ.

- Секунда! - отвърна тя зад дървената преграда.

Открехна вратата и когато го видя, я отвори напълно. Държеше четка и макар че беше облечена, блузата ѝ не бе закопчана напълно.

- Влизай, ако искаш - каза тя. - Кафе? Поръчах си цяла кана. Има още много. След малко съм готова. Нали не съм закъсняла?

- Да, закъсня - отвърна той, влезе и седна на неоправеного ѝ легло. Реши, че най-добрият начин да я накара да се размърда, е като ѝ виси на главата.

Тя вече се беше върнала в банята.

- Ужасно съжалявам. Обещавам, че ще се реванширам. Ще карам по-бързо.

- Има ли новини от ченгето? - попита той.

- От полицай Уилсън ли? Да. Звънна да ми каже, че заедно с други четирима полицаи ще претърсват Молерстанг. Мисля, че вече пътуват.

- Молерстанг ли?

- Долината, в която бяхме снощи.

- А какво става с хеликоптера?

- Да... ами оказва се, че било малко по-трудно, отколкото предполагахме. Бил на ремонт.

- Ами тогава да намерим друг! - извика Уил и скочи на крака. - Обади се на твоите хора в Лондон! Да се обърнат към военните!

- Обадих се. Доста сол ми триха на главата. Именно затова се забавих.

- Господи - изръмжа той. - Ще звънна във Вашингтон да им подпалят задниците.

Тя се появи от банята, вече със сресана коса.

- Докато това доведе до някакви резултати, полицейският хеликоптер ще е в изправност. Надявам се, че ще можем да го използваме днес следобед. Готов ли си?

Блузата ѝ още бе разкопчана. Уил посочи, но тя не разбра жеста му.

- Копчетата - подсказа ѝ той.

Тя ги закопча, без да се изчерви, пристъпи към него и постави длани на гърдите му.

- Когато намерим сина ти, бих искала да го отпразнуваме.

Уил въздъхна. Тази територия му беше позната.

- Сигурно съм достатъчно дърт, за да ти бъда дядо.

Тя го потупа леко по гърдите и се дръпна назад.

- На мен ми изглеждаш чудесно. - Взе палтото и чантата си. - Знаеш ли, имам чувството, че те познавам отдавна. Май съм развила ученическа привързаност, когато видях восъчната ти статуя в музея на мадам Тюсо на една екскурзия с класа.

Той изсумтя смутено.

- Не би трябвало още да е изложена.

- Мисля, че са я извадили от склада за последната година до Хоризонта. Може да заведеш Филип, преди да се върнете в Америка.

Караха на юг по същия път, по който бяха пътували снощи. Шосе В6259 се виеше по дъното на Молерстанг, дълга долина, издълбана в Пенините от река Еден. Онова, което предишната нощ беше черно и неразличимо, сега бе окъпано в ярка слънчева светлина. Намираха се в П-образна просека насред пустошта. На изток и запад имаше високи тревисти хълмове, разнообразявани тук-там от варовикови скали и горички. Хълмовете се извисяваха на около 600 метра от двете страни на пътя. Тясната долина будеше клаустрофобия у Уил. Имаше чувството, че възвишенията се навеждат към него, притискат гърдите му, карат го да се задъха - притъпена версия на начина, по който се беше чувствал, докато получаваше инфаркт.

По склоновете на хълмовете се виждаше сложна мрежа от каменни стени като онези, иа които се бяха натъкнали в тъмното. От двете страни на пътя бяха пръснати сиви каменни къщи и плевни, до някои от които можеше да се стигне по виещи се черни пътища. Сградите бяха изградени от местен камък и сякаш бяха част от пейзажа, като израснали от земята, а не дело на човешки ръце.

Подминаха малка желязна табела. Пин.

- Не е кой знае какво - отбеляза Уил.

- Няма дори кръчма - съгласи се Ани.

Напред видяха две полицейски коли. Ани ги подмина и отби от пътя. Колите бяха празни. Уил слезе и затърси с поглед полицаите по хълмовете, но не успя да ги открие.

- Добре - рече той. - Да се надяваме, че правят онова, което се очаква от тях. Хайде и ние да си свършим работата. Къде е първата къща?