Библиотекарите

Намериха дупка в живия плет и тръгнаха през поляната. Беше тъмно като в рог. Уил нямаше представа за терена освен онова, което виждаше в жълтия конус на полицейския фенер. Тревата под краката му беше замръзнала и хрущеше. Потръпна при мисълта, че Филип се препъва някъде из тази непозната местност.

След известно време усети по напрежението на мускулите си, че се катерят. Наклонът не беше голям, но постоянен. Провери пулса си на врата и се замоли сърцето да не му извърти някакъв номер. Пред тях се появи каменна стена, стигаща до кръста.

- Ще я прескочим - каза им полицай Уилсън. - Внимавайте да не съборите камъни, че утре ще завалят оплаквания. Тукашните фермери трудно могат да се нарекат симпатяги. И внимавайте с овцете.

Уилсън прескочи с лекота стената и предложи ръка на Ани, която заради полата бе по-тромава. При нормални обстоятелства Уил щеше да ѝ помогне, но тъй като тя показваше доста плът, предпочете да държи ръцете си настрани. Докато прехвърляше стената, усети натиск в гърдите, който го накара да спре и да се намръщи на собственото си положение.

- Добре ли си? - попита Ани.

- Нищо ми няма - заяви той и ускори крачка. Вдигна ръце към устата си и извика Филип по име.

Полицаят насочи лъча на фенера към него.

- Господин Пайпър, разбирам тревогата ви, но ще ви помоля да изчакате малко, докато се отдалечим от къщата. Няма да е приятно някой раздразнен собственик да излезе с пушка да гони натрапници.

Уил потисна желанието да му каже да върви на майната си. Нуждаеше се от съдействието на полицая.

След двайсетина минути катерене бяха прескочили още пет стени. Уилсън погледна нетпена си и заяви:

- Това е горе-долу мястото, от което синът ви е подал сигнала.

- Този път ще го повикам - каза Уил. - Нещо против?

- Достатъчно високо сме и няма да ни чуят в долината.

- Филип! - извика Уил. Изчака малко и опита отново. - Филип! Татко е! Къде си?

Отдалечи се на няколко крачки във всяка посока и опита отново.

Единственият отговор бе шепотът на вятъра. Полицаят обходи с лъча на фенера склона.

- Какво е това? - попита Ани, сочейки към някаква тъмна маса.

- Овце, предполагам - отвърна Уилсън. - Но няма да е зле да погледнем. Не се отдалечавайте, за да няма и други изчезнали.

Приближиха формите, които наистина се оказаха овце, скупчени до малка кошара. Уилсън погледна вътре. Беше празна, ако не се брои един наръч слама. Разръчка я с крак и заяви, че няма нищо, но Уил настоя лично да повтори упражнението.

Половин час обикаляха пасището около координатите на сигнала, като през цялото време Уил отчаяно викаше сина си. Накрая Уилсън заяви, че са приключили засега. Щял да се върне на сутринта с още полицаи и да поиска хеликоптер от главното управление на графството; нямало смисъл да продължат да се мотаят тук. Уил реагира яростно и едва не го хвана за гушата.

Наложи се Ани да го дърпа и да го увещава да не отблъсква местните власти.

- Не разполагаме с наши ресурси тук, Уил. Нуждаем се от помощта им. Помисли за сина си.

Умората подкоси коленете на Уил и той отстъпи пред нейната логика. Тръгнаха обратно надолу към пътя.

В 9,00 часа местно време Роджър Кени и екипът му кацнаха с военния транспортен хеликоптер „Сикорски" в базата „Менуит Хил" на 421-ва група на Кралските военновъздушни сили в Харогейт, Северен Йоркшър. Студът хапеше, слънцето бе ослепително ярко. Тримата американци си сложиха огледални слънчеви очила и се качиха в чакащия ги джип.

Бяха кацнали рано сутринта в Англия направо от Невада в базата „Милдънхол" в Съфолк, където се помещаваше Ескадрила 100 за зареждане във въздуха на американските ВВС. Оттам незабавно се прехвърлиха на хеликоптера. Междувременно беше уредено съдействието от страна на „Менуит Хил", където имаше пост за предаване и прихващане на данни на Националната агенция за сигурност НАС и ЦРУ.

Докато хеликоптерът приближаваше, Кени посочи редовете гигантски бели антени в кръгли бели куполи, които се губеха в далечината.

- Като пораснали аманити са, нали?

Беше взел със себе си двамата най-добри следотърсачи, с които разполагаше, бившия рейнджър Лопес и бившия боец от Делта Форс Харпър - абсолютно лоялни, и двамата ОХ. Лопес се прозя и Харпър неволно направи същото.

- Какво е това, шефе? - попита Лопес.

- Мухоморки. Чудесни за хапване, докато не те убият. Питай император Клавдий.

- Както кажеш, шефе - отвърна Лопес.

Не след дълго се озоваха в естествения си хабитат - под земята, в подсилен бункер, способен да издържи на пряк ядрен удар. Американски офицер за свръзка на НАС ги разведе - разполагаха със ситуационна стая. пряка видеовръзка с Грум Лейк, спални и кухня на самообслужване.

- Благодаря за гостоприемството - каза му Кени. - Чувствам се точно като у дома.

- Само си затворете очите и си представете, че горе има кактуси - отвърна домакинът им. - Обадете се, ако ви трябват колела.

- Колко време ще ни отнеме да стигнем оттук до Къркби Стивън?

- Колко тежки са краката ви?

- От чисто олово са, човече.

- Около два часа.