Библиотекарите

- Само с едната. На училище е. Вижте, я влезте вътре. Ще ви предложа нещо за пиене и ще разгледаме снимката, но мога да ви кажа още отсега, че не сме виждали никакви американски момчета.

- Първият намек за гостоприемство за днес - прошепна Ани, докато вървяха след жената към къщата.

- И дори разбирам какво казва!

Озоваха се в голямо помещение, доминирано от огромна камина с догарящ огън. Отляво имаше кухня, отдясно бе уютната дневна със стари мебели, килим и древен телевизор - отпреди епохата на плоските екрани, голям и тежък. Жената моментално се зае да се погрижи за огъня и добави няколко бучки въглища.

Уил се огледа.

- Кога е строена къщата? - попита той.

- През петнайсети век, някои части са още по-стари - отвърна глас откъм стълбите. - Кой пита?

- Даниъл, слез долу - бързо отвърна жената. - Имаме гости. Момъкът на този човек е изчезнал. Дошъл е чак от Америка.

Мъжът имаше черна коса, дълги черни бакенбарди и няколкодневна четина. Дясната му ръка беше в клуп.

- Аз съм Даниъл Лайтбърн - каза той. - Бих се ръкувал с вас, но виждате какво е положението.

Уил и Ани се представиха.

- А аз съм съпругата на Даниъл, Кейша - обади се жената.

- Какво хубаво име - отбеляза Ани.

- Сядайте - покани ги Даниъл. - Рядко посрещаме гости. Кейша, предложи им нещо.

- Чай или уиски? - попита Кейша.

- За мен чай - незабавно отвърна Ани.

- Аз не бих отказал едно уиски - уморено рече Уил и се отпусна върху изскочилите пружини на старото канапе.

Не беше близвал скоч от инфаркта. Докторите не му препоръчваха да се връща към любимия си нектар; Нанси не искаше и дума да става за него. Тревогата и часовата разлика обаче го бяха накарали да свали гарда. Уискито опари небцето му, но влезе с познатата лекота.

Усмихна се на домакините.

- Да ви призная честно, тази сутрин се видяхме с куп ваши съседи, но вие сте единствените, които ни поканиха вътре.

Даниъл също си наля два пръста уиски.

- Хората тук са подозрителни към пришълците.

- На някои нищо не им се разбира - пошегува се Уил. - При вас не е така.

- При всеки май е различно - отвърна Кейша. - Не поддържаме много връзки с останалите. Затова и не говорим по техния начин.

- Ние сме си самодостатъчни, както се казва - добави Даниъл. - Отглеждаме си зеленчуците, доим си кравите, овцете и кокошките ни осигуряват месо. Външният свят няма какво толкова да ни предложи.

- Само с дъщерите си ли живеете тук? - попита Ани.

- Имаме двама синове, които пасат овцете горе. Брат ми живее с жена си и трите си момчета по-нататък. Същински клан сме.

- Да видим снимката - предложи Кейша.

Уил извади фотографията на Филип.

- Хубаво момче, нали, Даниъл? Но, както ви казах, не сме го виждали.

- Какво ви кара да мислите, че е някъде наоколо? - попита Даниъл.

- Изпрати сигнал от нетпена си. - Двамата го изгледаха неразбиращо. - Това е мобилно устройство за общуване. Работи по ГБС, глобалната безжична система.

Ани извади своя нетпен и им го показа.

- Не сме много по технологиите - сви рамене Даниъл. - Телевизорът беше единственият стар приятел, мир на праха му.

- Сигналът, който е изпратил снощи, е на по-малко от километър и половина от къщата ви.

- Господин Пайпър каза, че момчето се е запознало с някакво момиче в мрежата - обясни Кейша на Даниъл.

- Явно девойката си я бива, за да бие толкова път дотук - разсмя се Даниъл. - Къде живеете в Щатите?

- Във Вирджиния.

- Как е успял да стигне чак дотук?

- Избягал е от вкъщи, купил си е билет за самолета и е продължил с влак от Лондон.

- Изумително - отбеляза Даниъл. - Ама че мотивиран момък.

- Колко голяма е дъщеря ви? - попита Ани.

- На петнайсет - отвърна Кейша.

- Често ли влиза в мрежата? - попита Уил.

- Не и оттук — отговори Даниъл. - Нямаме компютри. Може би от училище. Не знам.

- Дъщеря ви да е споменавала, че използва социална мрежа на име Соко? - продължи Ани.

- Никога не съм чувала за такова нещо - рече Кейша.

- Бихте ли ѝ показали снимката на Филип, когато се прибере от училище? И да я попитате дали случайно не му е пращала съобщение? - помоли Уил.

Ани подаде визитка на кимащата жена.

- И още един въпрос - каза Уил, докато се изправяше. - Да сте чували нещо за библиотекари?

- Ами знаем какво означава библиотекар, нали така? - отвърна Даниъл. - Не мисля, че разбирам въпроса ви.

- Да, звучи странно, извинете. Като изключим обичайното значение, съществува ли някаква местна група, която да е известна с това име?

- Нищо не ми говори - каза Даниъл. Ани забързано допи чая си и също стана.

- Много благодарим за милото посрещане - рече Уил. - Ако момичето ви знае нещо, бъдете така добри да се обадите на госпожица Лок.

Изненада се, когато Кейша Лайтбърн хвана големите му ръце и ги стисна. Жената впери в него немигащ зелен поглед и заговори с откровеност, която едва не извика сълзи в очите му.

- Знам. че ще намерите момчето си, господин Пайпър. Сигурна съм.

Двамата се върнаха при колата.

- Ужасно приятни хора - рече Ани.

- Да, предполагам - отвърна той и гласът му замря. Ръцете му горяха. Сякаш още усещаше докосването на грубите длани на жената. - Да продължаваме. Имаме още две къщи.