Библиотекарите

Харпър беше поел последната четиричасова смяна на поста.

- Някакви промени? - попита Кени.

- Никакви. Полицаите не са мръднали от местата си. Всичко е спокойно.

- Умориха се от проклетия си високоговорител точно навреме, за да дремна малко. Какво има за закуска?

- Енергийни блокчета или лайняна яхния.

- Този път ще предпочета блокчетата.

Нетпенът на Кени завибрира. Докато четеше екрана, на лицето му плъзна усмивка.

Идеше му да извика, но въпреки това не вдигна децибелите.

- Алилуя! Клепсър е разбил кодирането. - Докосна екрана и докато четеше прикрепеното съобщение, челюстта му увисна. - Събуди Лопес - нареди той на Харпър. - Този ден ще го запомним до края на живота си.

В Невада адмирал Сейдж току-що беше заспал, когато телефонът му иззвъня. Жена му измърмори и се зави презглава, докато ръката му шареше по нощното шкафче.

- Да?

- Адмирале, Кени се обажда. Попаднах на нещо.

- Какво има?

- Дешифрирахме съобщение от Пайпър до зет му Грег Дейвис, онзи репортер, който беше замесен...

- Знам кой е - изръмжа адмиралът.

- Трябва да чуете съобщението дума по дума.

Докато Кени четеше, адмиралът първо седна на леглото, а после се изправи.

- Исусе Христе, мамка му - промълви той, когато Кени приключи.

- Именно, сър. Мамка му.

- Остани на линия, докато се обадя в Пентагона. И Кени?

- Да, сър?

- Може в крайна сметка и да не останем без работа.

25.

Грег и Нанси не разговаряха много по време на двучасовото си пътуване от Глазгоу до Пин. Караше предимно Грег, разчитайки на навигационната система, докато Нанси се взираше в сивия, обвит в мъгла пейзаж. Макар че сняг имаше само по върховете на хълмовете, утринният скреж все още блестеше по поляните и малките висулки се топяха по надвиснали скали и селски стрехи.

Пристигнаха в Къркби Стивън по обед и тъй като имаха време за убиване, седнаха в едно кафене и си поръчаха сандвичи. Първата страница на местния вестник раздуваше историята за мистериозна полицейска акция в Пин. Личеше си, че хората на другите маси говорят само за това, но и че никой не знае за какво точно става дума. Нанси попита сервитьорката какво мисли и тя ги запозна с двете си любими теории - че във фермата имало или фабрика за наркотици, или някаква въоръжена религиозна секта.

- Хората в Молерстанг са странни, нали разбирате - добави момичето.

Изчакаха до три следобед, след което продължиха към фермата Лайтбърн и в три и половина, само на 4 километра от целта, попаднаха на задръстване на шосето. Нанси слезе и отиде при хората, които се мотаеха около спрелия си автомобил.

- Какво става? - попита тя.

- Пътят е блокиран по-нагоре - отвърна шофьорът. - Някаква полицейска акция.

Някои коли започнаха да обръщат.

- Смятам и аз да направя същото - каза мъжът и се качи зад волана.

Нанси пъхна глава през отворения прозорец на Грег.

- Нямаме цялото време на света. Оставяме колата тук и продължаваме пеша.

Полицай Уилсън се събуди със стряскане на задната седалка на патрулната си кола. Негов колега, сприхав пътен полицай на име Пъркинс, му хвърли в скута увит в станиол сандвич с бекон.

- Раздаваха ги, но те оставих да дремнеш - каза той. - Сладки сънища ли сънува?

Уилсън се опита да протегне крака, но безуспешно.

- Не бих казал. Нима могат да направят това?

- Кое, приятел?

- Да ни държат на служба денонощно без никакви нормални почивки.

- Не си прави труда да се обаждаш на профсъюза си. Докато има обявена тревога, задниците ни са в техни ръце. Освен ако не предпочетеш да се върнеш към цивилния живот.

- Може пък и да го направя - рече Уилсън, докато разопаковаше сандвича. - Спестил съм достатъчно, за да живея до Хоризонта, без да работя.

Пъркинс изсумтя.

- Като ти знам късмета, Хоризонтът ще дойде и ще си отиде, светът ще танцува и ще пее, а ти ще трябва да си пръснеш мозъка, защото си банкрутирал.

След няколко хапки сандвичът изчезна. Уилсън погледна часовника си.

- Никое време, а вече палят лампите. Да вървим на постовете си.

- Нямаше ли да си събираш партакешите?

- Жената ще ме убие, ако реша да прекарам следващата година, висейки у дома - отвърна Уилсън.

Нещо горе по склона привлече вниманието му.

- Видя ли онова?

- Кое?

- Някакви хора вървят към фермата.

- За Бога - промърмори Пъркинс и отвори вратата. Студеният въздух нахлу в купето. - Глупаците нямат представа, че могат да им видят сметката. Ела.

Двамата полицаи тръгнаха нагоре, като махаха с ръце, за да привлекат вниманието на непознатите.

Нанси и Грег ги видяха в далечината и изругаха. Преходът им отне повече време, отколкото беше предположила Нанси. Наложи се да се отдалечат, за да не ги забележат лесно от пътя, което означаваше, че трябва да се изкачат до средата на хълмовете. Кожените подметки на обувките им се пързаляха по хлъзгавите склонове, налагаше им се да прескачат и каменни стени.

- Какво правим? - попита Грег. Каменната постройка, която бе описал Уил, вече се виждаше.

- Трябва да замажем положението и да ги убедим да ни пуснат.

Двамата предпазливо заслизаха надолу към полицаите. Нанси прошепна на Грег да я остави тя да говори.

- Здравейте, полицаи. Проблем ли има?