Библиотекарите

- Какво си мислите, че правите? - попита Пъркинс.

- Разхождаме се - отвърна тя.

- Така ли? - попита Уилсън. - Не видяхте ли, че пътят е затворен?

- Помислихме си, че е само за коли.

Пъркинс гледаше градските им обувки.

- Ако вие сте туристи, аз съм кралят на Англия.

Нанси му се усмихна с цялата кокетност, на която беше способна.

- Вижте, полицаи, всъщност сме журналисти. Просто се опитвахме да се приближим достатъчно, за да видим какво става и да напишем добър материал. Няма ли да си затворите очите?

- Виж, госпожичке - рече Пъркинс. - Тече полицейска акция. Ако имахме километри предупредителни ленти, щяхме да отбележим периметъра. Така че няма да ви арестуваме за намеса в работата ни, ако още сега обърнете и се върнете при колата си, където и да сте я оставили.

Нанси и Грег се спогледаха. Нямаха друг избор. С отчаяни погледи към постройката двамата се обърнаха и се отдалечиха.

В един бункер дълбоко под земята в базата „Файлингдейлс" на Кралските военновъздушни сили, където се помещаваше съвместната англо-американска система за ранно предупреждение в Северен Йорк, един британски радист и американският му колега седяха пред екраните по време на вечерната си смяна.

В 16,33 часа на 6 километра северно от Уитби се появи слаб зелен кръг, който се придвижваше от изток на запад откъм Северно море. Сигналът остана на екрана по-малко от две секунди, след което изчезна.

- Видя ли това? - попита британският радист.

- Май беше някакъв шум - отвърна американецът.

Колегата му не изглеждаше убеден.

- Ще го пусна отново.

Пусна записа на друг екран и забави кадрите. Слабият сигнал от радарната система, ако не беше някаква аномалия, се движеше със скорост 320 км/ч.

- Може да са птици - предположи американецът.

- Доста бързи птици - отвърна англичанинът. - Може да е стелт сигнал.

Той посегна към червената слушалка.

- Да не би да си решил да вдигнеш изтребители заради някаква си сянка? - възкликна американецът.

- Точно това съм решил. Аз живея тук, приятел. За разлика от теб.

Ниски облаци запълваха долината Молерстанг и филтрираха по-голямата част от следобедната светлина. Хълмът Дивият глиган се извисяваше на изток от фермата Лайтбърн, а Високият трон беше на запад от нея. Самият терен сякаш пазеше мястото от приближаващата нощ. Долу в долината мощните прожектори, захранвани от генератори, осветяваха всичко като снимачка площадка.

Полицейските патрули го чуха първи - тънък вой, който бързо се усили. Като че ли нещо приближаваше от североизток. Полицаи Уилсън и Пъркинс бяха на позиция северно от фермата и напрегнаха очи да видят източника. Воят се стабилизира, сякаш онова, което се беше движило, сега виси неподвижно във въздуха.

Макар да бе на близо километър от другата страна на долината, Кени вероятно пръв разпозна източника на звука.

Насочи уреда за нощно виждане към западния склон на Високия трон и видя хеликоптера, от който по въжета се спускаха хора.

- Какво става, по дяволите? - промърмори той.

- Какво има, шефе? - попита Лопес.

- Някой пуска специален отряд.

- Нашите ли са? - попита Харпър.

- Разбира се, че не! Би трябвало да го знаем, не мислиш ли?

- Да не би англичаните да са разбрали какво става там? - попита Харпър.

- Няма начин - отвърна Кени. - Следим всичките им комуникации. Не сме чули абсолютно нищичко за никаква Библиотека. Въпреки това трябва да са англичани. Така де, кой друг би могъл да е?

- Можеш ли да видиш някакви отличителни знаци по хеликоптера? - попита Лопес.

Кени изсумтя отрицателно и се обади в Грум Лейк.

Дузина бойци от специалните части с късо автоматично оръжие и прибори за нощно виждане се приземиха на склона и се понесоха надолу, стъпвайки сигурно въпреки хлъзгавата трева.

На полицай Уилсън му се стори, че вижда в мъглата човешка фигура, и се обади на командния микробус. Помощник-началникът отговори.

- Извинете, шефе, но имаме ли момчета на Високия трон?

- Разбира се, че нямаме. Какъв е този проклет шум? Виждате ли нещо?

- Мисля... - Уилсън пусна радиостанцията и тя се заклати до него. Инстинктивно докосна гърдите си и последното нещо, което видя, преди да падне назад, бяха ръцете му - мокри и червени.

Пъркинс успя да предаде трескавото „Улучен полицай! Улучен полицай!'', преди да получи куршум 50-и калибър в главата и да рухне мъртъв до партньора си.

В командния микробус началник Рааб отговори, като закрещя въпроси по радиото:

- Всички екипи, огънят от къщата ли дойде или от плевнята?

Последваха серия отговори, които се преплитаха и му пречеха да асимилира информацията.

- Нищо откъм къщата!

- Не е от плевнята!

- От Високия трон е.

- Обстрелват ни! Имаме улучен!

- Виждам ги! Приличат на военни!

- Над хълма има хеликоптер!

Рааб се обърна към заместника си, който имаше вид на човек пред припадък.

- На прицел сме - каза той. - Трябва или да подвием опашки, или да отвърнем на огъня.

Куршум с голям калибър проби микробуса и мина доста над главите им, но въпреки това и двамата се озоваха на пода.

- Какво ще правим? - изграчи заместник-началникът.