Библиотеката на мъртвите

Кери изглеждаше зашеметяващо в червената си рокля и когато влязоха в ресторанта, доста хора се обърнаха след нея, питайки се дали не е някоя знаменитост. Марк носеше куфарчето си, затова повечето приеха, че е актриса на среща с агента или адвоката си. Този кльощав мъж определено изглеждаше твърде невзрачен, за да излиза с нея — естествено, освен ако не е баснословно богат.

Настаниха ги на маса под големия тавански прозорец и когато дойде време за десерта, лунните лъчи проникваха през него и изпълваха помещението.

Кери непрекъснато говореше за къщата. Тя бе сбъднат сън — не, възкликна, дори повече, защото никога не е и сънувала, че може да съществува подобно място. Била толкова високо, та й създавала чувството, че се намира в космически кораб като НЛО-то, което видяла като момиче. Беше като малко дете с въпросите си — кога ще напусне работата си, кога ще се преместят, какви мебели ще купят, кога тя ще започне уроците по актьорско майсторство, кога той ще започне отново да пише. Марк обикновено свиваше рамене, отговаряше едносрично или гледаше през прозореца, а тя се втурваше към следващия въпрос.

Внезапно Кери млъкна, което го накара да вдигне очи.

— Защо си толкова тъжен? — попита тя.

— Не съм тъжен.

— Напротив, си.

— Не, не съм.

Кери не изглеждаше особено убедена, но премълча.

— Е, аз съм щастлива — каза тя. — Това е най-хубавият ден през целия ми живот. Ако не те бях срещнала, щях… ами, нямаше да съм тук! Благодаря ти, Марк Шакълтън.

И му прати въздушна целувка, която в крайна сметка стигна до него и го накара да се усмихне.

— Така е по-добре! — измърка Кери.

Телефонът иззвъня от чантичката й.

— Телефонът! — възкликна той. — Защо е включен?

Паниката на лицето му я уплаши.

— На Джина й трябваше телефонен номер, в случай че приемат офертата ни. — Бръкна в чантичката. — Сигурно е тя!

— Откога е включен! — изстена той.

— Не зная. От няколко часа. Не се безпокой, батерията е добре.

Натисна ОТГОВОРИ.

— Ало? — Погледна разочаровано и объркано. — За теб е — каза и му подаде апарата.

Марк затаи дъх и го вдигна до ухото си. Гласът бе мъжки, властен, жесток.

— Слушай внимателно, Шакълтън. Обажда се Малкълм Фрейзър. Искам да излезеш от ресторанта, да се прибереш в стаята си и да чакаш момчетата да те вземат. Сигурен съм, че си проверил базата данни. Днес не е твоят ден. Беше денят на Нелсън Елдър и него вече го няма. А също е денят на Кери Хайтауър. Не твоят. Но това не означава, че не можем да те потрошим така, та да ти се иска да не си жив. Трябва да разберем как си го направил. Не е нужно да бъде по трудния начин.

— Тя не знае нищо — умоляващо прошепна Марк, като се извърна от нея.

— Няма значение какво казваш. Днес е нейният ден. Така че ставай и тръгвай, още сега. Разбираш ли ме, Марк?

Той не отговори.

— Марк?

Затвори телефона и го бутна към нея.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. — Задъхваше се. Лицето му се изкриви.

— Да не е нещо за леля ти?

— Да. Трябва да отида до тоалетната. Веднага се връщам.

— Горкото ми бебче — успокояващо рече тя. — Тревожа се за теб. Искам да бъдеш щастлив като мен. Връщай се по-бързо при мама Кери, нали?

Той взе куфарчето си и се отдалечи — като воден към бесилото смъртник, с малки тътрещи се крачки и наведена глава. Когато стигна лобито, чу трясъка на разбито стъкло, последван от две агонизиращи секунди мълчание, след което се разнесоха пронизителни женски писъци и гръмки мъжки викове.

Ресторантът и лобито се превърнаха в разбунен кошер от тела, които се блъскаха и тичаха във всички посоки. Марк продължи да върви като зомби право към изхода на „Уилшър“, пред който бе спряла кола с включен двигател в очакване да бъде паркирана. Служителят на паркинга искаше да разбере какво става в лобито и тичаше към въртящата се врата.

Без изобщо да се замисля, Марк машинално седна зад волана и потегли в топлата калифорнийска вечер, мъчейки се да различи пътя през сълзите си.

31 юли 2009 г.

Лос Анжелис

Мерилин Монро отсядала тук, както и Лиз Тейлър, Фред Астер, Джак Никълсън, Никол Кидман, Брад Пит, Джони Деп и други, чиито имена не запомни, тъй като не слушаше гарсона. Той пък разбираше, че човекът иска да остане сам, и го гледаше как си тръгва бързо, без обичайната обиколка.

Гостът изглеждаше объркан и размъкнат. Единственият му багаж бе куфарче. Но пък тук бяха идвали какви ли не богати наркомани и ексцентрици. А и мънкащият тип извади пачка и му даде сто долара бакшиш, така че всичко беше наред.

Марк се събуди дезориентиран след дълбокия сън, но въпреки грохота в главата си бързо се върна в реалността и отново затвори очи, обхванат от отчаяние. Долавяше някои звуци — тихото бръмчене на климатика, чуруликането на птичка отвън, шумоленето на косата си между памучната калъфка на възглавницата и ухото. Чувстваше полъха от окачения на тавана вентилатор. Устата му бе толкова пресъхнала, че сякаш нямаше и една молекула вода, с която да овлажни езика си.