Библиотеката на мъртвите

Когато се събуди, улицата вече бе оживена и в купето бе неприятно топло. Първата му работа бе да намери обществена тоалетна и да се погрижи за външния си вид. На една пресечка по-нататък имаше бензиностанция. Взе несесера с тоалетните принадлежности, слезе от колата и чу как телефонът му издрънча на тротоара. Изруга, вдигна апарата и го прибра обратно в джоба на панталона си.

В същия миг жълтата точка на екрана в оперативния център на Зона 51 изчезна. Фрейзър пусна една много дълга и много цветиста, но в крайна сметка се успокои.

— Всичко ще бъде наред. В капана е. След половин час ще бъде минало.

„Кафенето на Сал и Тони“ беше популярно заведение. Масите бяха заети от местни и туристи. Миришеше на палачинки, кафе и хашиш, и когато пристигна няколко минути преди уговорения час, Уил бе посрещнат от глъчката на посетителите.

— Как си, миличък? — поздрави го съдържателката с дрезгавия глас на заклета пушачка. — Сам ли си?

— Имам среща. — Огледа се. — Но човекът ми още не е дошъл.

Шакълтън трябваше да бъде при задния изход до телефона, точно в десет.

— Едва ли ще ти се наложи да чакаш. След две-три минути ще ви намерим място.

— Ще използвам телефона ви — каза той.

— Добре, ще те намеря.

От дъното на ресторанта Уил огледа помещението маса по маса, изучавайки клиентите. Възрастен мъж с бастун и съпругата му — местни. Четирима елегантно облечени младежи — търговци. Три бледи провиснали жени с козирки на „Родео Драйв“ — туристи. Шест корейки — туристки. Баща с шестгодишния си син — ден за свиждане. Напушена двойка младежи в опърпани джинси — местни. Двама мъже и жена на средна възраст с тениски на „Веризон“ — работници.

Когато погледът му се спря върху масата в центъра на заведението, дланите му се изпотиха. Четирима мъже под четиридесетте, сякаш изливани по калъп. Гладко избръснати, късо подстригани, добре сложени — по вратовете им личеше, че вдигат тежести. Отчаяно се опитваха да изглеждат небрежно с широките си ризи, памучните панталони и безсъдържателния разговор. Единият беше оставил педерастка чантичка на масата.

Не гледаха към него и той се престори, че не ги наблюдава. Пристъпи от крак на крак и зачака до телефона, като ги следеше с периферното си зрение. Момчета от някоя агенция — само че не беше ясно от коя точно. Всичко в него му крещеше да се откаже, да излезе през задната врата и да не спира, но тогава какво? Трябваше да намери Шакълтън и това бе единственият начин. Налагаше се да се справи с щангистите. Усещаше тежестта на пистолета под мишницата си при всяко вдишване.

Бодра тръпка премина през тялото на Фрейзър, когато Уил Пайпър се появи на монитора. В педерастката чантичка имаше камера и тя го показа застанал до стената до телефона.

— Добра работа, Декорсо — каза Фрейзър в микрофона си. — Виждам го.

Стисна зъби. Искаше да види на екрана втората мишена, искаше да издаде заповед за действие и да гледа как хората му спипват и двамата, за да му ги доставят.

Уил обмисли възможностите си. С възможно най-небрежен вид се завъртя и влезе в мъжката тоалетна да огледа. Прозорци нямаше. Наплиска лицето си със студена вода и се избърса. До десет часа оставаха още няколко минути. Излезе и тръгна право към задния изход. Искаше да види дали някой от четиримата ще предприеме нещо, а също така и да огледа обстановката. Между Бевърли и Каньон минаваше тясна пресечка, която обслужваше сградите на двете улици. Видя задните входове на книжарница, дрогерия, салон за красота, магазин за обувки и банка, всичките в една постройка. Отляво имаше паркинг за една от офис сградите на Каньон. Можеше да отстъпва във всички посоки. Влезе обратно с облекчението, че не се намира в капан.

— Ето къде си бил! — извика съдържателката и го стресна. — Масата ти те чака.

Масата за двама беше до прозореца, но от нея се откриваше изглед към телефона. Беше точно десет. Четиримата на средната маса си поръчаха още кафе.

Декорсо, водачът на екипа, имаше съвсем къса прическа, гъсти черни вежди и яки космати ръце. Фрейзър тъкмо мърмореше в слушалката му.

— Време е. Къде е Шакълтън, по дяволите?

На екрана Фрейзър гледаше как Уил си налива кафе и слага сметана.

Минаха пет минути.

Уил беше гладен, така че поръча.

Десет минути.

Уил се нахвърли върху яйцата и бекона. Мъжете на средната маса се мотаеха.

В десет и петнайсет започна да си мисли, че Шакълтън си играе с него. Трите чаши кафе си казаха своето — наложи се да стане и да посети тоалетната. Единственият човек вътре бе старецът с бастуна, който се движеше като охлюв. След като се облекчи, Уил излезе и забеляза дъската за обяви до телефона. Имаше визитни картички, реклами за апартаменти под наем, съобщения за изгубени котки. Беше я видял и преди това, но не й бе обърнал внимание.

А съобщението през цялото време е било пред очите му!

Картонче с размери осем на дванайсет сантиметра, колкото пощенска картичка.

Нарисуван на ръка ковчег, ковчегът на Апокалипсиса, и надпис: Хотел „Вее. Хилс“, бунгало 7.

Уил преглътна с мъка и реагира според инстинкта си.