Библиотеката на мъртвите

Нанси караше Джон Мюлер към Бруклин, за да разпитат един от директорите на банката във връзка с неотдавнашните обири. Имаше огромно количество записи и свидетелства на очевидци, че и петте удара са извършени от едни и същи мъже — двама, на вид от Близкия изток, поради което от отдела за борба с тероризма настоятелно искаха да разберат дали в случаите няма и терористичен момент.

Нанси не беше особено очарована от това, но партньорът й не изглеждаше впечатлен.

— Не можеш да приемаш с лекота подобни случаи — каза той. — Научи този урок още в началото на кариерата си. Намираме се в глобална война с тероризма и мисля, че е напълно естествено да третираме извършителите като терористи до доказване на противното.

— Те са просто банкови грабители, приличащи на мюсюлмани — настоя тя. — Нищо не показва, че са политически престъпници.

— Сгрешиш ли веднъж, кръвта на хиляди американци ще падне върху теб. Ако бях продължил случая „Апокалипсис“, и там щях да проуча вероятността за тероризъм.

— Онзи случай няма нищо общо с тероризма, Джон.

— Откъде си сигурна? Случаят не е приключен, освен ако не съм пропуснал нещо. Или вече са го приключили?

Нанси стисна зъби.

— Не, Джон, не са.

Все още не беше повдигнал въпроса, но ето че се започваше.

— А какви ги върши Уил, по дяволите?

— Вероятно мисли, че си върши работата.

— Винаги има само един правилен начин да направиш нещо и колкото си искаш неправилни. А Уил неизменно избира неправилни начини — надуто рече той. — Радвам се, че се върнах, за да вкарам обучението ти в правия път.

Тя завъртя очи. И без това беше напрегната, а той само влошаваше нещата. Денят започна с тревожната новина за убийството на Нелсън Елдър. Със сигурност бе съвпадение, но нямаше начин да провери дали наистина е така — беше отстранена от случая.

Уил може би също е чул новината по радиото в колата или в някой мотел. Така или иначе не искаше да му се обажда и да рискува да прекъсне някоя от кратките му почивки. Трябваше да чака той да я потърси.

Тъкмо спираше на паркинга пред банката във Флатбуш, когато предплатеният й телефон иззвъня. Нанси бързо разкопча колана си и изскочи от колата, за да се отдалечи достатъчно от Мюлер.

— Уил!

— Лора е.

Звучеше ужасно развълнувано.

— Лора! Какво има?

— Току-що ми се обади Марк Шакълтън. Иска да се срещне с татко.

Уил се изкачваше, което беше добре, тъй като беше различно. Беше съсипан от борбата с хипнотизиращо равния терен и прекосяването на планините Сандия подобряваше настроението му. В Плейнфийлд, Индиана, успя да поспи шест часа в „Дейс Ин“, но това бе преди осемнайсет часа. Без нова почивка скоро можеше да задреме и да катастрофира.

Реши, че ще се обади на Нанси, като спре. Беше чул за убийството на Елдър по радиото и искаше да разбере дали тя не знае нещо повече. Случаят го подлудяваше, но и без това го дразнеха какви ли не неща, в това число и принудителното въздържание. Беше нервен и се майтапеше сам със себе си с глупав глас:

— Май имаш проблем с алкохола, Уили.

— Я си го начукай. Единственият ми проблем е, че не съм ударил едно.

— Приключих с изложението си.

— Вземи си изложението и си го заври в гъза.

Беше развълнуван и заради онова, което бе казал на Нанси вчера, историята с влюбването. Наистина ли го мислеше? Или умората и самотата говореха вместо него? А и Нанси наистина ли мислеше онова, което тя каза? Беше отпушил тази тапа и се налагаше да се справи с положението.

Телефонът му иззвъня — може би по-рано от очакваното.

— Хей, радвам се, че се обаждаш.

— Къде си? — попита Нанси.

— В чудесния щат Ню Мексико. — В слушалката се чуваше шум от улично движение. — Навън ли си?

— На Бродуей. Петъчен трафик. Имам да ти казвам нещо, Уил.

— За Нелсън Елдър, нали? Чух по новините. Направо ме подлудява.

— Обадил се е на Лора.

Уил се обърка.

— Кой се е обадил?

— Марк Шакълтън.

Мълчание.

— Уил?

— Кучият син е звънял на дъщеря ми? — кипна Уил.

— Казал, че те е търсил на другите ти телефони. Оставала му само Лора. Иска да се срещнете.

— Може да се предаде където и да било.

— Уплашен е. Казал, че ти си единственият, на когото може да се довери.

— Намирам се на по-малко от хиляда километра от Вегас. Може да е сигурен, че ще му го начукам, задето се е обадил на Лора.

— Не е в Лас Вегас. А в Ел Ей.

— Господи, това са още петстотин километра. Какво друго е казал?

— Твърдял, че не е убивал никого.

— Да не повярваш. Друго?

— И че съжалявал.

— Къде мога да го намеря?

— Иска да отидеш в едно кафене в Бевърли Хилс утре сутринта в десет. Адресът е у мен.

— Там ли ще бъде?

— Така е казал.

— Добре, ако продължа със същото темпо и дремна осем часа някъде, че имам маса време за чашка кафе със старото си приятелче.

— Тревожа се за теб.

— Ще спра да почина. Задникът ми е натъртен, но иначе съм добре. Колата на баба ти определено не е била създадена нито за удобство, нито за скорост.

Зарадва се, че успя да я накара да се разсмее.

— Виж, Нанси, онова, което казах вчера…

— Хайде да изчакаме, докато всичко свърши — предложи му тя. — Ще поговорим, когато се видим.