Библиотеката на мъртвите

— Добре — с готовност се съгласи той. — Дръж телефона зареден. Ти си спасителното ми въже. Кажи ми адреса.

Фрейзър не се бе прибирал у дома от началото на кризата, не позволяваше и на хората си да напускат оперативния център. Краят му не се виждаше. Натискът от Вашингтон беше огромен и всички бяха отчаяни. Шакълтън беше в ръцете им, ругаеше той подчинените си, но необученото лайно някак успя да се измъкне от най-добрите хора от специалните части в страната. Сега Фрейзър се беше надупил със свалени гащи и това никак не му харесваше.

— Тук трябва да има фитнес зала — измърмори един от хората му.

— Това да не ти е курорт! — озъби се Фрейзър.

— Или пък боксова круша. Можем да я окачим в ъгъла — обади се друг от терминала си.

— Ако искаш да блъскаш, ела насам и се пробвай с мен — изръмжа Фрейзър.

— Просто искам да намерим онзи задник и да си вървя у дома — каза първият.

— Двама задници — поправи го Фрейзър. — Нашият тип и федералното лайно. Трябват ни и двамата.

Прекият телефон с Пентагона иззвъня, кандидат-боксьорът го вдигна и започна да си води бележки. По езика на тялото му Фрейзър виждаше, че има промени.

— Малкълм, имаме нещо. От АВР са прехванали обаждане до дъщерята на агент Пайпър.

— От кого? — попита Фрейзър.

— От Шакълтън.

— Мамка му…

— В момента ни пращат записа. Би трябвало да пристигне всеки момент. Шакълтън иска да се срещне с Пайпър утре сутринта в някакво кафене в Бевърли Хилс.

Фрейзър плесна тържествуващо с ръце и викна:

— С един куршум два шибани заека! Благодаря ти, Боже! — Замисли се. — Изходящи разговори? Как е предала информацията?

— Няма никакви обаждания от домашния й телефон, нито от мобилния.

— Добре. Тя е в Джорджтаун, нали така? Издирете всички обществени телефони в радиус три километра от дома й и ги проверете за скорошни обаждания до други платени или предплатени номера. Вижте също дали няма съквартирантка или приятел, вземете им номерата и проверете обажданията. Искам да видя челото на Пайпър хванато на мушката.

Беше вечер и жегата в Лос Анжелис започна да намалява. Марк остана в бунгалото цял ден, като окачи на вратата табелката да не го безпокоят. Беше се заклел да скърби за Кери, като пости, но по едно време не издържа и се нахвърли върху различните соленки и бисквити в бара. В края на краищата, реши той, случилото се с нея е било неизбежно, така че вината не е негова, нали? Мисълта го накара да се почувства мъничко по-добре и дори си отвори бира. Бързо изпи още две, след което премина на водка.

Бунгалото му имаше свой собствен двор, скрит зад бледорозови стени с изрисувани по тях италиански арки. Излезе навън с бутилката, настани се на шезлонга и го отпусна назад. Въздухът бе напоен с екзотичните аромати на тропическите цветя в градината. Неусетно заспа и когато се събуди, небето вече бе черно и беше станало студено. Потръпна от нощния вятър и се почувства по-самотен от всеки друг път.

В ранната съботна утрин температурата в пустинята Мохаве достигаше 44 градуса и Уил си мислеше, че е на път да се подпали спонтанно, когато спря колата и слезе да се изпикае. Молеше се старата таратайка да запали отново и молбата му бе чута. Трябваше да стигне колкото се може по-скоро до Бевърли Хилс.

В оперативния център на Зона 51 Фрейзър следеше електронната сигнатура на Уил като жълта точка на сателитната карта. Последният сигнал от мобилния му телефон беше от клетката на „Веризон“ на осем километра западно от Нийдълс по 1–40. Фрейзър обичаше да ограничава оперативните променливи и да елиминира изненадите. Онова, което му показваше цифровото ястребово око, го успокояваше.

Обичайната процедура ги беше довела до предплатения телефон на Уил. Екипът на Агенцията за военно разузнаване във Вашингтон установи, че апартаментът на Лора бил нает от мъж на име Грег Дейвис. В петък вечерта мобилният телефон на Дейвис получил обаждане от предплатен телефон на „Т-Мобайл“, разположен в Уайт Плейнс, Ню Йорк. Въпросният телефон приемал и предавал обаждания само от един номер след активирането си — друг предплатен номер на същия доставчик, чийто притежател в петък вечерта се движел на запад през Аризона.

Съвсем в реда на нещата бе да стигнат до партньора на Уил-Нанси Липински, която живееше в Уайт Плейнс. Хората от АВР поставиха под наблюдение двата предплатени номера и Фрейзър ги получи всички, на поднос с панделка, като коледен подарък. Хората му щяха да се отбият в „Кафенето на Сал и Тони“ за приятна съботна закуска, а дотогава той щеше да наблюдава как жълтата точка на Уил се движи на запад със сто и трийсет километра в час и да брои часовете преди края на тази мизерия.

Уил влезе в Бевърли Хилс малко преди седем сутринта и мина покрай кафенето. Норт Бевърли Драйв бе пуст — по това време целият град излъчваше усещането на малко сънено селце. Паркира на успоредната Каньон Стрийт, нагласи телефона си да го събуди в девет и половина и заспа.