Библиотеката на мъртвите

Грабна картичката и се втурна през задния изход към пресечката.

Фрейзър реагира преди хората си.

— Измъква се! Мамка му, измъква се!

Мъжете наскачаха и се втурнаха да го гонят, но бяха задържани от стареца, който тъкмо излизаше от тоалетната и препречи пътя им. Беше невъзможно да следи картината, тъй като чантичката с камерата се мяташе във всички посоки, но Фрейзър видя стареца на някои от кадрите и изкрещя:

— Не спирайте! Ще избяга!

Декорсо сграбчи мъжа в мечешка прегръдка и го хвърли обратно в тоалетната, докато хората му тичаха към вратата. Когато излязоха, пресечката бе пуста. По заповед на Декорсо се разделиха — двама надясно, другите двама — наляво.

Преобърнаха всичко, претърсиха пресечката, минаха през всички магазини и сгради на Бевърли и Каньон, провериха под паркираните коли. Фрейзър крещеше така силно в ухото на Декорсо, че му се наложи да го помоли да млъкне.

— Малкълм, моля те, успокой се. Не мога да работя при такава врява.

Уил беше в кабинка на тоалетната на козметичен салон „Виа Венето“, точно до задния изход на кафенето. Остана нащрек повече от десет минути, стъпил върху чинията и с готов за стрелба пистолет. Някой влезе малко след като се скри, но излезе без да ползва тоалетната или умивалника. Уил издиша и остана в неудобната поза.

Не можеше да кисне тук цял ден, пък и рано или късно някой щеше да използва тоалетната, така че излезе и тихомълком се промъкна в салона, където половин дузина хубави козметички работеха върху клиентите си и бъбреха. Заведението като че ли беше само за жени и той се наби на очи.

— Здравейте! — изненадано поздрави една от фризьорките. Имаше съвсем къса руса коса и микроскопичен минижуп, опънат по стегнатите й бедра. — Не ви забелязах.

— Обслужвате ли без записан час? — поинтересува се Уил.

— Обикновено не — отвърна момичето.

Непознатият й харесваше. Запита се дали не е някоя знаменитост.

— Познаваме ли се? — попита тя.

— Все още не, но ако ме подстрижете, ще ме опознаете — закачливо подхвърли Уил. — Оправяте ли мъже?

Тя вече бе поразена.

— Аз лично ще ви оправя. И без това ми отпадна клиент.

— Не искам да сядам до прозореца и не е нужно да претупвате нещата. За никъде не съм се разбързал.

— И сме с претенции, а? — засмя се тя. — Е, ще се погрижа добре за вас, важни господине! Сядайте там, ще ви донеса кафе или чай.

Час по-късно Уил имаше четири неща — хубава прическа, маникюр, телефонния номер на момичето и свобода. Поръча такси и когато го видя да спира на Каньон, даде на фризьорката щедър бакшиш, настани се на задната седалка и се сниши. Докато потегляше, изпита чувството, че се измъкнал незабелязано. Скъса листчето с телефонния номер и изхвърли парченцата през прозореца. Щеше да каже на Нанси за това убедително доказателство за верността му.

Бунгало 7 имаше врата с прасковен цвят. Уил позвъни. Висеше табелка НЕ БЕЗПОКОЙТЕ и пред вратата лежеше съботен вестник. Беше затъкнал пистолета в колана си, за да му е подръка, и лявата му длан докосна твърдата дръжка.

Шпионката потъмня за секунда, след което дръжката се задвижи. Вратата се отвори и двамата мъже се озоваха лице в лице.

— Здравей, Уил. Намерил си съобщението ми.

Уил беше шокиран от това колко измъчен и стар изглеждаше Марк. Едва успя да го познае. Марк отстъпи назад, за да стори път на госта си. Вратата се затвори сама и те останаха в полумрака на стаята. Завесите бяха спуснати.

— Здрасти, Марк.

Марк видя дръжката на пистолета под разкопчаното сако.

— Не ти трябва оръжие.

— Така ли?

Марк се отпусна в креслото до камината. Беше твърде слаб, за да стои на крака. Уил се насочи към дивана. Той също бе уморен.

— Кафенето беше под наблюдение.

Очите на Марк едва не изскочиха от орбитите.

— Не са те проследили, нали?

— Мисля, че сме в безопасност. Засега.

— Сигурно са прехванали позвъняването ми до дъщеря ти. Знаех, че страшно ще се ядосаш, и съжалявам. Но това беше единственият начин.

— Кои са те?

— Хората, за които работя.

— Хайде да започнем с това — ами ако не бях видял картичката ти?

Марк сви рамене.

— Когато си в моя бизнес, разчиташ на съдбата.

— Що за бизнес е това, Марк? Кажи ми.

— Библиотечен.

Фрейзър беше безутешен. Операцията отиде по дяволите и не му оставаше нищо друго, освен да вие като банши. Когато прегракна окончателно, заповяда на хората си да останат по местата си и да продължат безплодното търсене, докато не им нареди друго. Ако беше там лично, това нямаше да се случи, мрачно си помисли той. Бе разчитал, че хората му са професионалисти. Декорсо бе добър оперативен работник, но пълна издънка като водач на екип — и кой щеше да опере пешкира заради това? Остави слушалката и микрофона на главата си и бавно тръгна по празните коридори на Зона 51, като си мърмореше: „Провалът не е възможност, мамка му“, след което взе асансьора до повърхността, за да усети горещите лъчи на слънцето.