Библиотеката на мъртвите

— Добре, ето какво замислих — и трябва да кажа, че стана точно както го бях планирал. Трябваше ми демонстрация на онова, което мога да осигуря. Трябваше да покажа, че може да ми се вярва. Трябваше да привлека вниманието на хората. А за да го направя, трябва да привлека медиите, нали? И какво би отговорило на всички тези критерии? Апокалипсисът! Между другото, намирам името за великолепно. Исках светът да си мисли, че съществува сериен убиец, който предупреждава жертвите си. Затова подбрах от базата данни деветима случайни нюйоркчани. Добре, виждам погледа ти и може би това е някакво престъпление, но всъщност не съм убивал никого. Но след като медиите полудяха по случая, можех моментално да привлека вниманието на човека, който ми трябваше — Нелсън Елдър. — Сепна се, когато видя физиономията на Уил. — Какво? Познаваш ли го?

Уил клатеше изумено глава.

— Да, познавам го. Чух, че е мъртъв.

— Те го убиха — прошепна Марк. — Както и Кери.

— Извинявай, кого?

— Убиха приятелката ми! — извика Марк, след което отново сниши глас. — Не знаеше нищо. Не трябваше да го правят. И най-лошото е, че можех още преди всичко това да ги потърся в базата. Когато реших да го направя…

Крушката светна със закъснение в главата на Уил.

— Господи! Нелсън Елдър, застраховки живот!

Марк кимна.

— Запознах се с него в едно казино. Беше свестен тип. После открих, че компанията му си има неприятности. А какъв по-добър начин да помогна на застрахователна компания от това да им кажа кога ще умрат клиентите им? Това беше голямата ми идея. Той моментално разбра всичко.

— Колко?

— Пари ли?

— Да, пари.

— Пет милиона долара.

— Дал си му диамантите от короната за някакви си въшливи пет милиона?

— Не! Всичко беше много дискретно. Той ми даваше имена, аз му давах датите. Толкова. Сделката беше изгодна и за двама ни. Базата данни си остана при мен. Само аз разполагам с нея.

— С цялата ли?

— Само на Щатите. „Дезърт Лайф“ няма бизнес извън страната. Цялата база данни е твърде голяма, за да може да се измъкне.

Уил бе потопен в море от информация и разбеснели се емоции.

— Има и още нещо, още някаква дреболия, нали?

Марк замълча и заразглежда ръцете си.

— Искал си да въвлечеш и мен, нали? Избрал си Ню Йорк за шарадата си, защото това е моята територия. Искал си аз да изям лайната. Прав ли съм?

Марк наведе глава като разкаяно дете.

— Винаги съм ти завиждал — прошепна той. — Откакто живяхме в една стая. Никога не бях срещал човек като теб в гимназията. Всичко, което правеше, се получаваше чудесно. А всичко, което правех аз… — Гласът му замря. — Когато те видях миналата година, всичко се върна.

— Тогава бяхме просто първокурсници, Марк. Девет месеца заедно, при това хлапета. Бяхме съвсем различни хора.

— Надявах се да останеш мой съквартирант и след първата година — нещастно призна Марк, като се мъчеше да овладее емоциите си. — А ти им помогна. Помогна им да ме залепят за леглото.

Уил настръхна. Човекът пред него беше жалък. В действията и намеренията му нямаше и капка благородство. Бе движен от отвращение към самия себе си, самосъжаление и инфантилни желания, опаковани в прекалено висок коефициент за интелигентност. Добре, хлапето е било травмирано, добре, винаги се бе чувствал виновен заради ролята си, но онова си беше невинна колежанска шега, по дяволите! Мъжът, заврян в тази хотелска стая, бе гнусен и опасен, и Уил трябваше да положи усилие, за да потисне огромното си желание да го просне на пода с удар по тази остра, тънка челюст.

И ето че с един замах това достойно за съжаление създание беше преобърнало собствения му живот. Не искаше да има нищо общо с това. Искаше единствено да се пенсионира и да го оставят на мира. Но беше ясно, че щом знаеш за Библиотеката, нещата никога няма да бъдат същите. Трябваше да мисли, но преди всичко трябваше да оцелее.

— Кажи ми, Марк, потърси ли и мен в базата? — остро попита той. — Днес ли ще ми видят сметката?

И докато чакаше отговора, си помисли — ако е така, на кого му пука? За какво ми е да живея изобщо? Само ще прецакам живота на Нанси по начина, по който прецаках живота на всички останали. Дай го насам!

— Не. Нито на мен. И двамата сме ОХ.

— Какво си се разохкал?

— Това е съкращение. Отвъд хоризонта. Записите в книгите спират през две хиляди двайсет и седма. Зона 51 е предвидена да съществува осемдесет години.

— Защо спират?

— Не знаем. Няма данни за пожар в манастира. Природно бедствие? Политически размирици? Или религиозни? Няма начин да разберем причината. Разполагаме просто с факти.

— Значи ще живея след две хиляди двайсет и седма — замислено рече Уил.

— Същото се отнася и за мен — напомни му Марк. — Мога ли аз да те попитам нещо?

— Давай.

— Разбра ли, че аз съм зад всичко това? Затова ли търсят и теб?

— Разбрах. Заковах ти задника.

— Как? — Личеше му колко силно иска да научи. — Сигурен съм, че не съм оставил никакви следи.

— Намерих сценария ти в регистъра на Съюза на сценаристите. В първия вариант — куп безинтересни имена на герои. Във втория — куп страшно интересни имена. Трябвало е да кажеш на някого, нали? Дори да е било шега в тесен кръг.