Библиотеката на мъртвите

Марк беше изумен.

— Какво те насочи към тази идея?

— Шрифтът върху картичките. В последно време не се използва много, освен ако не пишеш сценарии.

— Нямах представа — изломоти Марк.

— За какво?

— Че си толкова умен.

Докато сядаше пред терминала си, Фрейзър се застави да се чувства оптимистично. Мобилният телефон на Уил отново се появи на екрана, хората му бяха в района и си напомни, че днес няма да умре никой от подчинените му, нито пък Шакълтън или Пайпър. Единственото заключение бе, че операцията ще протече гладко и двамата ще бъдат доставени тук за разпит. Какво ще стане с тях след това определено не зависеше от него. И двамата бяха ОХ, така че явно щяха да им извадят отровните зъби по един или друг начин. Не му пукаше особено.

Оптимизмът му бе разклатен от Декорсо.

— Малкълм, ето какво е положението — чу той в слушалката си. — Става въпрос за хотел, хотел „Бевърли Хилс“. Има неколкостотин стаи на площ пет хектара. Сигналът е с точност до около триста метра. Не разполагаме с достатъчно хора, за да го приклещим и да претърсим хотела.

— Мамка му — изруга Фрейзър. — Не можем ли по някакъв начин да усилим сигнала?

— Звъннете му — обади се един от техниците, без да вдига очи от екрана си. — Ако отговори, ще определим местоположението му с точност до петнайсет метра.

Фрейзър се ухили като Чеширския котак.

— Ето това се казва шибан умник. Имаш каса бира от мен.

Посегна към телефона и натисна бутона за външна линия.

Предплатеният телефон на Уил иззвъня. Помисли си за Нанси. Искаше да чуе гласа й и не обърна внимание на надписа на екрана — ИЗВЪН ОБХВАТ.

— Ало?

Никой не отговори.

— Нанси?

Мълчание.

Уил прекъсна връзката.

— Кой беше? — попита Марк.

— Не ми харесва това — отвърна Уил. Погледна телефона, намръщи се и го изключи. — По-добре да се разкараме оттук. Събирай си нещата.

Марк го погледна уплашено.

— Къде отиваме?

— Още не знам. Някъде извън Ел Ей. Знаят, че съм тук, значи знаят, че и ти си тук. Ще вземем такси до колата ми и потегляме. Две умни глави все ще измислят нещо.

Марк се наведе да прибере лаптопа. Уил се извиси над него.

— Какво? — тревожно попита Марк.

— Аз ще взема чантата.

— Защо?

Уил го изгледа заплашително.

— Защото така искам. Няма да те моля отново. Искам и паролата.

— Не! Ще ме зарежеш.

— Няма да го направя.

— Откъде да съм сигурен?

Дребният мъж изглеждаше толкова уплашен и уязвим, че Уил го съжали за първи път, откакто го срещна.

— Давам ти думата си. Виж, ако и двамата знаем паролата, това увеличава вероятността да я използвам като средство да те върна, ако се разделим. Това е правилното решение.

— Питагор.

— Я пак?

— Питагор. Древногръцкият математик.

— Защо пък точно него?

Преди Марк да успее да отговори, Уил чу шумолене откъм вътрешния двор и извади пистолета си.

Предната врата и вратата към двора експлодираха едновременно.

Стаята изведнъж се напълни с хора.

За участник престрелката в затворено помещение сякаш трае цяла вечност, но за страничен наблюдател като Фрейзър, който имаше и аудиосигнал, всичко свърши за по-малко от десет секунди.

Декорсо видя оръжието на Уил и започна да стреля. Първият куршум избръмча покрай ухото на Уил.

Той се метна на оранжевия килим и отвърна със стрелба от нисък ъгъл, като се целеше в гърди и кореми, в едрите тела, като дърпаше спусъка с цялата бързина, на която беше способен. Беше стрелял по време на акция само веднъж преди това, при едно много лошо спиране на магистрала във Флорида, през втората му година като заместник-шериф. Двама души загинаха онзи ден. Бяха по-лесни за улучване от катериците.

Декорсо падна пръв, което стъписа за момент хората му. Оръжията на наблюдателите бяха със заглушители, така че куршумите не трещяха, а плякаха по дърво, мебели и плът. Пистолетът на Уил пък гърмеше всеки път, когато дърпаше спусъка, и всеки път Фрейзър трепваше — общо осемнайсет изстрела, след което настъпи тишина.

Помещението бе пълно със задушливия син дим и острата миризма на барут. Уил чуваше нечий тънък глас да крещи истерично в лежащ на пода микрофон със слушалки.

Навсякъде цветът на кръвта контрастираше с пастелните тонове на бунгалото. Четирима от нападателите лежаха на пода — двама стенеха, другите двама бяха притихнали. Уил бавно се изправи. Краката му бяха като гумени. Не усещаше никаква болка, но беше чувал, че адреналинът е в състояние временно да маскира дори сериозна рана. Провери за кръв по себе си, но беше чист. После видя краката на Марк да се подават зад дивана и се втурна да му помогне.

Господи, помисли си, когато го видя. Господи! В главата му имаше дупка колкото коркова тапа, пълна с кръв и сиво вещество. Гърлото му клокочеше и от устата му течеше слюнка.

Та нали Марк е ОХ?

Уил потръпна при мисълта, че горкият кучи син ще трябва да живее в това положение най-малко още осемнайсет години, после грабна куфарчето му и изхвърча навън.

1 август 2009 г.

Лос Анжелис