Библиотеката на мъртвите

Беше миниатюрна жилищна сграда на три етажа от мръснобели тухли, натрупани една върху друга някъде през четиридесетте. Фоайето бе мрачно и потискащо, с шахматно наредени черни и бели плочки по пода, мръсни бежови стени и голи жълти електрически крушки. Екшънът се беше развил във и около апартамент 1А, на партера вляво. В дъното на коридора, недалеч от шахтата за боклуци, стояха членовете на семейството — различни поколения, обединени в мъката си. Жена на средна възраст тихо плачеше, мъжът й в работни ботуши се опитваше да я успокои, млада жена в напреднала бременност седеше на плочките и се възстановяваше от хипервентилация, малко момиченце в къса рокличка гледаше объркано, а двама старци в развлечени ризи клатеха глави и чешеха четините си.

Уил се провря през полуотворената врата на апартамента, следван от Нанси. Намръщи се — бяха се събрали прекалено много готвачи и разваляха манджата. На площ седемдесет и пет квадрата се бяха набутали поне дузина души и астрономически увеличаваха шансовете да замърсят местопрестъплението. С Нанси по петите направи бързо разузнаване и колкото и да беше учудващо, никой не им обърна внимание, нито понечи да попита какво правят тук. Дневната. Стари мебели и вехтории. Двайсетгодишен телевизор. Извади химикалка от джоба си и с нейна помощ отмести пердето, за да надникне през прозореца — процедура, която повтори във всяка стая. Кухнята. Чиста и спретната. Без мръсни чинии в мивката. Банята, също добре подредена, миришеше на пудра за крака. Спалнята. Твърде претъпкана с говорещи полицаи, за да може да види нещо освен дебели, мъртви, сиви и покрити с петна крака до разхвърляно легло. Едното стъпало бе наполовина пъхнато в пантоф.

— Кой е главният тук? — викна Уил.

Моментално се възцари тишина.

— Кой пита? — Оплешивяващ детектив с грамадно шкембе и тясна униформа се отдели от тълпата и застана до вратата на спалнята.

— ФБР — отвърна Уил. — Аз съм специален агент Пайпър.

Нанси изглеждаше засегната, че не е представена.

— Детектив Чапман, Петдесет и пети участък. — Полицаят протегна голяма топла лапа с тежестта на тухла. Миришеше на лук.

— Детектив, какво ще кажете да разчистим това място, за да можем да огледаме добре местопрестъплението?

— Моите момчета почти приключиха. После мястото е ваше.

— Да го направим още сега, става ли? Половината от хората ви не носят ръкавици. Никой не носи калцуни. Забърквате истинска каша, детектив.

— Никой нищо не пипа — започна да се оправдава Чапман. Забеляза, че Нанси си води бележки, и попита нервно: — Тя коя е, ваша секретарка ли?

— Специален агент Липински — представи се Нанси и помаха сладко с бележника си. — Бихте ли ми казали малкото си име, детектив Чапман?

Уил едва сдържа усмивката си.

Чапман нямаше намерение да се замесва в разправии с федералните. Щеше да бучи и вилнее, но това щеше да е само загуба на време и в крайна сметка щеше да се окаже губещ. А животът бе твърде кратък за подобни безсмислени битки.

— Добре, слушайте всички! — обърна се той към хората си. — Дойдоха от ФБР и искат всички да излязат, така че си събирайте нещата и ги оставете да си свършат работата.

— Кажете им да оставят пощенската картичка — обади се Уил.

Чапман бръкна в джоба на куртката си и извади бяла картичка в затворено пликче.

— У мен е.

Когато стаята се разчисти, огледаха трупа заедно с детектива. Вътре беше доста топло и във въздуха вече се долавяха първите миризми на разложението. За застреляна жертва кръвта бе изненадващо малко — няколко петна върху сплъстената сива коса, струйка по лявата буза; благодарение на артериалното налягане от ухото бе бликнало малко ручейче, което се стичаше по шията и капеше по зеления като мъх килим. Жената лежеше по гръб, на една стъпка от разхвърляното легло със завивка на цветчета, облечена в розова памучна нощница, навличана най-малко хиляда пъти. Очите й, вече изсъхнали като кокал, бяха отворени и се взираха сляпо нагоре. Уил беше виждал безброй трупове, много от които бяха тъй брутално обезобразени, че в тях нямаше почти нищо човешко. А тази възрастна дама изглеждаше доста добре — приятна пуерториканска баба, която сякаш можеше да бъде съживена, стига да я разтърсиш по-здраво по рамото. Погледна към Нанси да прецени как реагира в присъствието на мъртвец.

Тя си водеше записки.

— Както виждам аз нещата… — започна Чапман.

Уил вдигна ръка и детективът млъкна насред изречението си.

— Специален агент Липински, защо не ни кажеш какво се е случило тук?

Лицето на младата жена пламна и бузите й сякаш станаха още по-пълни. Руменината плъзна по шията и изчезна под деколтето на бялата й блуза. Нанси преглътна и облиза устни с върха на езика си. Започна бавно, но ускори темпото, докато подреждаше мислите си.