Библиотеката на мъртвите

А после дойде ударът. Само седмици след триумфалната победа мъжът, когото руснаците наричаха британския булдог, изгуби съкрушително изборите през 1945 г., претърпя крах от Лейбъристката партия на Клемънт Атли и бе захвърлен от електорат, който не му вярваше, че може да възстанови държавата. Човекът, който бе казал: „Ние ще защитаваме нашия остров на всяка цена, ще се бием по бреговете, ще се бием по сушата, по полята, по улиците, но никога няма да се предадем“, слезе от голямата сцена на политиката, потиснат и обезкуражен. Чърчил мрачно поведе опозицията след поражението си, но повече предпочиташе да стои в любимия си Чартуел, където пишеше стихове, рисуваше с акварел и хвърляше хляб на черните лебеди.

Сега, година и половина по-късно, Бевин, вече външен министър на Атли, беше в дълбока нелегалност в очакване на по-твърдия си шеф. Беше студено, затова си остана със закопчано палто върху подплатения си зимен костюм с жилетка. Беше солиден мъж с оредяваща сива коса, зализана назад и намазана с помада, с месесто лице и заформяща се двойна брадичка. Нарочно беше избрал това потайно място за среща, за да прати психологическото си послание. Въпросът можеше да се окаже важен. Секретен. Ела веднага, без да се бавиш.

Посланието не бе останало незабелязано от Чърчил, който нахълта в стаята, огледа се безцеремонно и заяви:

— Защо искахте да идвам на това забравено от Бога място?

Бевин стана и с махване на ръка освободи високопоставения военен, който съпровождаше бившия министър-председател.

— В Кент ли бяхте?

— Да, в Кент бях! — Чърчил замълча за момент. — Никога не съм си помислял, че отново ще стъпя тук.

— Няма да ви подканвам да си свалите палтото. Студено е.

— Винаги си е било такова — отвърна Чърчил.

Двамата се ръкуваха хладно, след което Бевин го настани на масата, върху която лежеше червената папка с печата на премиера.

Намираха се в бункера на Джордж Стрийт, където Чърчил и военният му кабинет бяха прекарали по-голямата част от войната. Помещенията бяха изградени в мазето на сградата на Службата по труда, притисната между парламента и Даунинг Стрийт. Подсилен с чували пясък и бетон, бункерът вероятно щеше да оцелее и при пряко попадение, каквото така и не получи.

Седяха един срещу друг на голямата правоъгълна маса в заседателната зала, където Чърчил привикваше най-доверените си съветници, без да се интересува дали е ден или нощ. Помещението беше мрачно и неприветливо, със застоял въздух. До него бе стаята с картите, където все още лежаха плановете на военните действия, както и личната спалня на Чърчил, която все още си вонеше на пури, макар че последната бе загасена много отдавна. По-надолу по коридора в стария килер за метли се намираше свързочната с трансатлантическата телефонна линия, където апаратът с кодово име „Сайсали“ кодираше разговорите между Чърчил и Рузвелт. Доколкото Бевин знаеше, апаратурата все още работеше. Нищо не се бе променило от деня, когато помещенията бяха тихомълком опразнени след победата над Япония.

— Искате ли да обиколите? — попита Бевин. — Мисля, че генерал-майор Стюарт има ключове.

— Не искам — рязко отвърна Чърчил. Вече започваше да губи търпение. Бункерът го изнервяше. — Вижте какво, защо не пристъпим направо към въпроса? Какво искате?

Бевин зарецитира заученото си въведение.

— Появи се проблем — доста неочакван, доста необичаен и доста деликатен. Правителството трябва да подходи към него изключително внимателно и дискретно. Тъй като е свързан с американците, премиерът се запита дали не се намирате в много по-добра позиция спрямо тях, за да му помогнете лично по този въпрос.

— Аз съм в опозиция — ледено рече Чърчил. — Защо да му помагам за каквото и да било освен да опразни Даунинг Стрийт и да ми върне кабинета?

— Защото сте най-големият патриот, когото е раждала някога нашата нация. И защото човекът, когото виждам пред себе си, го е грижа повече за добруването на британските поданици, отколкото за политическите изгоди. Поради това смятам, че може би ще пожелаете да помогнете на правителството.

Чърчил изглеждаше объркан — много добре осъзнаваше, че го подвеждат.

— В какво сте се забъркали, по дяволите? Че да апелирате към патриотизма ми? Хайде, разкажете каква попара сте надробили.

— Ситуацията е обобщена на тези страници — каза Бевин и кимна към червената папка. — Може би бихте се съгласили да се запознаете. Носите ли очилата си за четене?

Чърчил опипа джоба на сакото си.

— Нося ги. — Надяна телените очила на грамадната си глава. — А вие какво, ще седите и ще въртите палци ли?

Бевин кимна и се облегна на простия дървен стол. Гледаше как Чърчил изсумтя и отвори папката. Гледаше го как прочете първия абзац. Гледаше го как свали очилата си и попита:

— Това някаква шега ли е? Наистина ли очаквате, че ще повярвам на подобно нещо?

— Не е шега. Да, невероятно е. Но не е измислица. По-нататък ще видите предварителния отчет на военното разузнаване за извършеното по потвърждаване на откритията.

— Не очаквах точно такова нещо.

Бевин кимна.