Библиотеката на мъртвите

— Ами, убиецът вероятно е идвал тук и преди — не задължително в самия апартамент, достатъчно е било само да обиколи сградата. Решетката на единия от прозорците в кухнята е откачена. Трябваше да го огледам по-добре, но се обзалагам, че черчевето е изгнило. Но дори и да се е крил в алеята, убиецът не би рискувал да извърши всичко за една нощ, особено ако е искал да нанесе удара си на датата от пощенската картичка. Върнал се е снощи и е продължил с измъкването на решетката. После е срязал прозореца с елмаз и е дръпнал резето. Оставил е малко пръст от алеята по пода в кухнята и хола, а също така тук и там.

Посочи двете петна по килима. Чапман беше стъпил на едното. Детективът се дръпна назад, сякаш беше радиоактивно.

— Жертвата явно е чула нещо, защото се е надигнала и се е опитала да обуе пантофите си. Но преди да успее да го направи, убиецът е влязъл в стаята й и я е застрелял от упор в лявото ухо. Оръжието е с малък калибър, вероятно двайсет и втори. Куршумът е все още в черепа й, няма изходна рана. Не мисля, че е имало сексуално посегателство, но все пак трябва да проверим. Освен това трябва да разберем дали няма нещо откраднато. Стаята няма вид на разграбена, но не виждам чантата й. Убиецът вероятно е излязъл оттам, откъдето е влязъл. — Замълча за момент и сбърчи чело. — Това е. Мисля, че е станало така.

Уил се намръщи, остави я да се поизпоти малко, след което рече:

— Да, и аз мисля същото. — Нанси заби поглед в обувките си. Приличаше на първокласничка, отговорила правилно на учителката. — Детектив, съгласен ли сте с партньора ми?

Чапман сви рамене.

— Нищо чудно да е станало точно така. Да, сигурен съм, че пистолетът е бил двайсет и втори калибър.

Този си няма абсолютно никаква представа, помисли си Уил.

— Знаете ли дали е било откраднато нещо?

— Дъщеря й твърди, че й липсва чантата. Тя я е намерила сутринта. Пощенската картичка е била на кухненската маса, наред с другата поща.

Уил посочи бедрата на бабата.

— Била ли е изнасилена?

— Откъде да знам! Може би щяхме да сме наясно, ако не бяхте изхвърлили медиците — намусено рече Чапман.

Уил приклекна и внимателно повдигна нощницата й с химикалката. Надникна в получилата се палатка и видя бельото на възрастната дама. Беше си непокътнато.

— Май не — каза той. — Да видим картичката.

Разгледа я внимателно от двете страни, след което я подаде на Нанси.

— Шрифтът същият като на останалите ли е?

Тя потвърди.

— „Куриер“, дванайсет пункта — определи Уил.

Нанси го попита откъде знае. Изглеждаше силно впечатлена.

— Спец по шрифтовете съм — саркастично рече той и прочете на глас: — Ида Габриела Сантяго.

Чапман вметна, че според дъщеря й жертвата никога не е използвала второто си име.

Уил се изправи и се протегна.

— Добре, бива ни. Запечатайте апартамента, докато не пристигне следователският екип на ФБР. Ще се обадим, ако се появи нужда.

— Имате ли някакви следи към този хахо? — попита Чапман.

Мобилният телефон на Уил засвири „Одата на радостта“ от джоба му.

— Абсолютно нищо, детектив, но днес е първият ми ден по този случай — отговори той, докато вадеше апарата. — Пайпър.

Заслуша се и поклати глава няколко пъти.

— Не дъжд, а същински порой. Кажи, да не би случайно Мюлер да се е възстановил като по чудо?… Жалко. — Прекъсна връзката и се обърна към Нанси. — Готова ли си за дълга нощ, партньоре?

Нанси закима като кукла с движеща се глава. Явно обръщението „партньоре“ й харесваше, при това много.

— Санчес беше — обясни й той. — Имаме още една картичка, но този път нещата са различни. С днешна дата е, но получателят е все още жив.

12 февруари 1947 г.

Лондон

Ърнест Бевин беше връзката, посредникът. Единственият член на кабинета, служил в две правителства. За Клемънт Атли, премиера на лейбъристите, Бевин бе логичният избор.

— Ърнест — бе казал Атли на външния си министър, докато седяха пред горящата камина на Даунинг Стрийт. — Поговори с Чърчил. Кажи му, че лично го моля за помощ.

По плешивата глава на Атли бяха избили капчици пот и Бевин гледаше с неудобство как една струйка се стичаше по високото му чело и клюнообразния нос.

Заповедта бе приета. Никакви въпроси, никакви възражения. Бевин беше войник, стар лидер на лейбъристите, един от основателите на най-големия профсъюз на Великобритания — този на транспортните и общите работници. С типичния си прагматизъм, преди войната той бе един от малцината лейбъристи, които се съгласиха да сътрудничат на консервативното правителство на Уинстън Чърчил, и се бе обявил срещу пацифисткото крило на Партията на труда.

През 1940 г., докато подготвяше нацията за война и сформираше коалиционно правителство, Чърчил направи Бевин министър на труда и националните служби, давайки му големи пълномощия в областта на икономиката във военни условия. Бевин мъдро успя да намери баланс между военните и цивилните нужди и създаде своя собствена армия от петдесет хиляди души, взети от въоръжените сили да работят във въгледобива — Момчетата на Бевин. Чърчил имаше много високо мнение за него.