Библиотеката на мъртвите

Всичко се свеждаше до това — шест жертви, четирима мъже и две жени, на възраст от осемнайсет до осемдесет и две. Три в Манхатън и по една в Бруклин, Стейтън Айлънд и Куинс. Днешната щеше да е първата в Бронкс. Във всички случаи постановката бе една и съща. Жертвата получава пощенска картичка с дата един-два дни напред, върху която е нарисуван ковчег, и в крайна сметка среща смъртта си на въпросната дата. Две наръгвания, едно прострелване, едно нагласено да изглежда като поемане на свръхдоза хероин, едно блъскане от кола, качила се на тротоара и след това избягала, и едно изхвърляне от прозорец.

— И какво каза Мюлер за това? — попита Уил.

— Мислеше, че убиецът иска да ни обърка, като не се придържа към определен модел.

— А ти какво смяташ?

— Мисля, че е необичайно. Не е като в учебниците.

Уил си представи учебниците й по криминалистика: подчертани с жълт маркер пасажи, спретнати бележки по полетата, дребен почерк.

— Разполагаме ли с данни за жертвите? — попита той. — Има ли връзка помежду им?

На пръв поглед между жертвите нямаше нищо общо. Компютърджиите във Вашингтон правеха кръстосан матричен анализ с надеждата да намерят допирни точки (компютърна версия от Кевин Бейкън на шеста степен), но засега без резултат.

— Сексуални посегателства?

Нанси прелисти бележника си.

— Само едно, тридесет и две годишна жена от мексикански произход, Консуела Пилар Лопес, в Стейтън Айлънд. Била изнасилена и наръгана.

— Искам да започнем оттам, след като приключим в Бронкс.

— Защо?

— Можеш да научиш много неща за един убиец по начина, по който се отнася към жена.

Намираха се на магистрала „Брукнер“ и пътуваха на изток през Бронкс.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита той.

Тя затърси в бележника си.

— Съливън Плейс 847.

— Благодаря! Нямам абсолютно никаква представа къде е това — излая Уил. — Знам къде е стадионът на „Янките“. Точка. Не знам нищо друго за шибания Бронкс.

— Моля те, не ругай — остро го укори тя с тона на каращ се прогимназиален учител. — Имам карта. — Разгъна я, проучи я за момент и се огледа. — Трябва да отбием на булевард „Брукнер“.

Известно време пътуваха в мълчание. Уил я чакаше да продължи разясненията си, но тя се взираше напред с каменна физиономия.

Накрая той я погледна и забеляза, че долната й устна трепери.

— Какво? Да не си ми бясна, че хвърлих Ш-бомбата, мамка му?

Тя го погледна печално.

— Различен си от Джон Мюлер.

— Господи — промърмори той. — Толкова време ли ти трябваше да го разбереш?

Продължиха на юг по Ийст Тремънт и минаха покрай сградата на Петдесет и пети участък на Баркли Авеню — грозна ниска постройка с твърде малко места за паркиране за многобройните патрулни коли около нея. Термометърът пълзеше към двадесет и седем градуса и улицата бе залята от пуерториканци, които мъкнеха найлонови пазарски пликове, бутаха бебешки колички или просто се мотаеха с долепени до ушите мобилни телефони, влизаха и излизаха от бакалии, кръчми и евтини сексшопове. Жените показваха гола плът. Имаше прекалено много едри мацки по бюстиета и шорти, клатушкащи се насам-натам като охранени гъски. Наистина ли си мислят, че изглеждат апетитно? — запита се Уил. В сравнение с тях спътницата му приличаше на супермодел.

Нанси бе забила нос в картата и се мъчеше да не се издъни като навигатор.

— На третата пресечка вляво — каза тя.

Съливън Плейс се оказа доста неудобно място за убийство. Патрулни коли, необозначени автомобили и линейки се бяха наблъскали около местопрестъплението и задръстваха улицата. Уил спря до едно младо ченге, което се опитваше да играе ролята на регулировчик, и му показа значката си.

— Господи — изстена ченгето. — Не знам къде да ви сложа. Защо не заобиколите? Може би ще намерите място зад ъгъла.

— Зад ъгъла — повтори като папагал Уил.

— Да, да заобиколите. Нали се сещате, няколко десни завоя.

Уил изключи двигателя, излезе и метна ключовете на ченгето. Чакащите на опашка автомобили моментално надуха клаксони като побеснели.

— К’во правите! — изрева ченгето. — Не мога да напусна това място!

Нанси продължаваше да седи ужасена в колата.

— Хайде, да се заемаме — извика й Уил. — И запиши номера на значката на полицай Кюнео в малкото си тефтерче, в случай че реши да направи нещо неприлично на държавна собственост.

— Задник — измърмори ченгето.

На Уил страшно му се искаше да подхване кавга и това хлапе му беше добре дошло.

— Виж какво — процеди той, кипнал от ярост. — Ако харесваш мизерната си работа, не се ебавай с мен! Но ако не ти пука, давай. Хайде де! Опитай!

Двама гневни мъже с издути вени, лице в лице.

— Уил! Ще тръгваме ли? — умолително се обади Нанси. — Нямаме време.

Ченгето поклати глава, качи се във форда, подкара го към пресечката и го паркира пред една детективска кола. Все още задъханият Уил смигна на Нанси.

— Знаех си, че ще намери място за паркиране.