Библиотеката на мъртвите

— Какво пък, вие си решавате, момчета — рече Труман. — Нямам намерение да ви се меся във всичко. И един последен въпрос. Как ще наречем онази база?

— Официалното й означение на военните карти е NTS 51, господин президент. Но инженерните войски вече започнаха да я наричат Зона 51.

На 28 март 1949 г. Джеймс Форестал се оттегли от поста секретар на отбраната. Труман бе забелязал проблема едва седмица преди това, когато бившият банкер изведнъж започна да изглежда разстроен. Поведението му стана странно, видът му бе смутен и занемарен, престана да се храни и да спи, и по всичко личеше, че не става за поста си. Понесоха се слухове, че е получил психическо разстройство от напрежението в работата, и мълвата се потвърди, когато постъпи в болницата на ВМС в Бетесда. Форестал така и не излезе от нея. На 22 май бе открито тялото му — беше се самоубил, като скочил от шестнадесетия етаж на отделението и се превърнал в кървава пихтия. Успял да отвори кухненския прозорец срещу стаята му.

В джобовете на пижамата му бяха намерени два листа. На единия имаше стихове от трагедията „Аякс“ на Софокъл, написани с несигурния му почерк:

Гробът зейнал ме очаква…Горко на майката в сетните й дни,на сърцето й измъчено и белите коси,когато чуеисторията на скъпото й чадо, прошепната в ухото!„Горко, горко!“ — ще вие тя,

Не ще ридае тихо с плача треперливна самотна птичка, на славей наранен.1

Върху другия лист имаше един-единствен ред: Днес е 22 май 1949 г. — денят, в който аз, Джеймс Винсент Форестал, ще умра.

11 юни 2009 г.

Ню Йорк

Макар да живееше в Ню Йорк, Уил не беше нюйоркчанин. Беше се озовал тук като самозалепваща се бележка, която можеше лесно да бъде махната и залепена някъде другаде. Така и не успя да се свърже с това място. Не чувстваше ритъма му, нямаше неговата ДНК. Нямаше и представа за всички нови и модни неща — ресторанти, галерии, изложби, представления, клубове. Беше аутсайдер, който не искаше да се приобщи. Ако градът бе тъкан, той щеше да бъде разръфаният й край. Ядеше, пиеше, спеше, работеше и от време на време се сношаваше в Ню Йорк, но като се изключат тези неща, не се интересуваше от останалото. Имаше си любим бар на Второ авеню, добър гръцки ресторант на Двадесет и трета улица, сносно заведение за китайска храна на Двадесет и четвърта, бакалия и приятно магазинче за алкохол на Трето авеню. Това бе неговият микрокосмос, безличната площ асфалт със своя собствена музика — непрекъснат вой на линейки, мъчещи се да се проврат през трафика и да доставят отпадъците на града до „Белвю“. След четиринайсет месеца щеше да реши къде ще бъде домът му, но едно знаеше със сигурност — нямаше да е в Ню Йорк.

Затова нямаше нищо чудно, че не знаеше, че Хамилтън Хейтс е преуспяващ квартал в района.

— Я стига бе — апатично рече той. — В Харлем?

— Да! В Харлем — натърти Нанси. — Много професионалисти се преместиха там. Имат си и „Старбъкс“.

Пътуваха през бъркотията на часа пик и тя говореше като картечница.

— Там се намира и Ню Йорк Сити Колидж — добави ентусиазирано Нанси. — Има много студенти и професионалисти, няколко чудесни ресторанта и разни такива неща. И е много по-евтино в сравнение с повечето места в Манхатън.

— Ходила ли си някога там?

Ентусиазмът й леко спадна.

— Ами, не.

— Откъде тогава знаеш всичко това?

— Четох го. Нали се сещаш, в списание „Ню Йорк“, в „Таймс“.

За разлика от Уил Нанси обичаше града. Беше израснала в предградието Уайт Плейнс. Дядо й и баба й все още живееха в Куинс, имигранти от Полша със силен акцент и стари селски порядки. Уайт Плейнс беше домът й, но градът бе нейната детска кошарка, мястото, където се бе запознала с музиката и изкуството, където бе изпила първото си питие, където бе изгубила девствеността си в общежитието на Джон Джей Колидж, където си взе с отличие изпитите по право във „Фордъм“, където получи първата си работа в Бюрото след Куонтико. Не й достигаха време и пари да изпита изцяло Ню Йорк, но неизменно гледаше да е в синхрон с пулса на града.

Пресякоха мътната река Харлем и се добраха до ъгъла на Сто и четиридесета и Никълъс Авеню. Дванадесететажният блок бе подходящо отбелязан с половин дузина патрулни коли от Тридесет и втори участък, Северен Манхатън. Сейнт Никълъс Авеню бе широко и чисто, покрай западната му част имаше ивица зелен като мента парк, буферна зона между квартала и кампуса на Ню Йорк Сити Колидж. Районът изглеждаше изненадващо благоустроен. Нанси го погледна самодоволно — „Нали ти казах“.