Библиотеката на мъртвите

Апартаментът на Лусиъс Робертсън беше на последния етаж. От големите му прозорци се откриваше изглед към парка „Сейнт Никълъс“ и компактния кампус, зад който се виждаха река Хъдсън и гъсто залесеният Ню Джърси Палисейдс. Някаква червена баржа с дължината на футболно игрище се движеше на юг, теглена от влекач. Слънчевите лъчи се отразяваха от стар месингов телескоп върху тринога и Уил изпита момчешкото желание да надникне през окуляра.

Потисна желанието си и размаха значката.

— Кавалерията пристигна! — обяви той на лейтенанта от участъка, як афроамериканец, който само чакаше да се махне от това място.

Униформените ченгета и детективите май също изпитаха облекчение. Смените им се бяха проточили и всички искаха да използват по по-приятен начин безценната лятна вечер. Студената бира и барбекюто явно бяха на преден план пред наглеждането на подопечен.

— Къде е нашият човек? — попита Уил лейтенанта.

— В спалнята си, лежи. Проверихме целия апартамент. Доведохме дори куче. Чисто е.

— Пощенската картичка у вас ли е?

Беше прибрана в плик и надписана. Лусиъс Джеферсън Робертсън, 140-а улица 384, Ню Йорк 10030. От вътрешната страна — малкият ковчег и датата 11 юни 2009 г.

Уил я предаде на Нанси и огледа мястото. Мебелите бяха модерни и скъпи, с две красиви ориенталски масички, стените с цвят на слонова кост бяха покрити с картини на художници от двайсети век. На едната бяха закачени грамофонни плочи и компактдискове в рамки. До вратата на кухнята имаше роял „Стейнуей“ с нотни листа върху затворения капак. Етажерката до стената бе заета от стереоуредба най-висока класа и стотици дискове.

— Този да не е музикант? — попита Уил.

Лейтенантът кимна.

— Свири джаз. Никога не съм чувал за него, но Монроу казва, че бил знаменит.

— Да, знаменит е — веднага се обади едно кльощаво бяло ченге.

След кратка дискусия се разбраха, че ситуацията вече се контролира от ФБР. Участъкът може да пази сградата през нощта, но от Бюрото щяха да вземат под „попечителство“ г-н Робертсън и да го наглеждат колкото решат за необходимо. Оставаше им само да видят подопечния си.

— Господин Робертсън, бихте ли излезли, сър? — извика лейтенантът към затворената врата. — От ФБР искат да се срещнат с вас.

— Добре, идвам — отговори глас от другата страна.

Робертсън имаше вид на уморен пътник, мършав и изгърбен. Затътри се от спалнята си по пантофи, широки панталони, лека памучна риза на райета и тънка жълта жилетка. Беше на шейсет и шест и възрастта му личеше. Бръчките по лицето му бяха толкова дълбоки, че човек можеше да скрие монета в тях. Кожата му беше абсолютно черна, без никакъв намек за кафяво с изключение на дланите с техните дълги пръсти — те бяха светли, с цвят на капучино. Косата и брадата му бяха късо подстригани, по-скоро бели, отколкото прошарени.

Забеляза новите физиономии.

— Здравейте — каза той. — Съжалявам, че причиних такава бъркотия.

Уил и Нанси се представиха официално.

— Моля ви, не ме наричайте господин Робертсън — запротестира мъжът. — Приятелите ми викат Клайв.

Полицията отдавна си беше тръгнала. Слънцето се бе спуснало ниско над Хъдсън и започваше да потъмнява и да се раздува като тлъст червен портокал. Уил дръпна завесите в дневната и спусна щорите в спалнята. Все още нямаше снайперистки стрелби, но от Убиеца на Апокалипсиса можеше да се очаква всичко. Двамата с Нанси отново провериха всеки сантиметър от апартамента, след което тя остана с Клайв, а той огледа фоайето и стълбите.

Формалният разпит мина ясно и недвусмислено — нямаше какво толкова да се каже. Днес следобед Клайв се бе върнал в града от турне с квинтета си. Никой нямаше ключ за апартамента му и доколкото можеше да прецени, никой не бе влизал, докато го е нямало. След съвсем нормален полет от Чикаго взел такси направо от летището до дома си и намерил картичката сред натрупалата се през седмицата поща. Моментално разбрал за какво става дума и се обадил на 911. Това беше всичко.

Нанси му прочете имената и адресите на другите жертви на Убиеца на Апокалипсиса, но Клайв само поклащаше тъжно глава. Не познаваше никого.

— Защо му е на този човек да иска да ми причини смъртта? — мрачно се завайка той. — Та аз съм само един пианист.

Нанси затвори бележника си и Уил сви рамене. Бяха приключили. Беше почти осем вечерта. Оставаха още четири часа до изтичането на деня на Апокалипсиса.

— Хладилникът ми е празен, защото не бях в града. Иначе щях да ви предложа да хапнете нещо.

— Ще си поръчаме — отвърна Уил. — Какво има наоколо? Всичко е на държавни разноски — добави бързо.

Клайв предложи ребърца от „При Чарли“ на булевард „Фредерик Дъглас“, вдигна телефона и направи подробна и сложна поръчка от пет блюда.

— Използвайте моето име — прошепна му Уил и го написа с големи печатни букви.

Докато чакаха, разработиха плана. Клайв не бива да остава нито миг без надзор до полунощ. Не бива да вдига телефона. Докато спи, те ще стоят на стража в дневната, а на сутринта ще преценят отново нивото на опасност и ще измислят нов начин за защита.