Библиотеката на мъртвите

Седяха мълчаливо. Клайв нервно се въртеше в любимия си фотьойл, мръщеше се и почесваше брадата си. Не се чувстваше удобно в присъствието на посетители, особено на някакви сурови агенти от ФБР, които спокойно можеха и да са се телепортирали в дневната му от друга планета.

Нанси проточи врат и заразглежда картините. Внезапно вдигна вежди и възкликна:

— Това да не би да е Де Кунинг? — Сочеше голямо платно с абстрактни петна и цапаници в основните цветове.

— Много добре, млада госпожице. Точно той е. Личи си, че сте познавач.

— Изумително — ахна тя. — Сигурно струва цяло състояние.

Уил присви очи към картината. За него бе като драсканица, домъкната от някое хлапе, за да я залепи на хладилника.

— Наистина е много ценна — каза Клайв. — Вилем ми я подари преди много години. Нарекох едно свое произведение на негово име, така че сме квит, но все пак си мисля, че съм по-облагодетелстваният.

Така двамата завързаха дълъг разговор за модерното изкуство — тема, по която Нанси явно имаше доста познания. Уил разхлаби вратовръзката си, погледна часовника и се заслуша в куркането на стомаха си. Денят и без това се бе оказал дълъг. Ако не беше дупката в сърцето на Мюлер, сега щеше да лежи на дивана си, да гледа телевизия и да попийва уиски. Започваше да го мрази все повече и повече.

На външната врата се почука. Уил извади пистолета си.

— Отведи го в спалнята.

Нанси прегърна Клайв през кръста и го поведе припряно, а Уил надникна през шпионката.

Беше полицай с огромен хартиен плик.

— Нося ви ребърцата — извика ченгето. — Ако не ги искате, с момчетата няма да им простим.

Ребърцата бяха добри — не, страхотни. Тримата седнаха като цивилизовани хора на малката маса в трапезарията и се нахвърлиха върху храната, загребваха от картофеното пюре, сиренето, сладката царевица, ориза, боба и зеленчуците, и гълтаха мълчаливо — всичко бе твърде хубаво, за да пилеят време за празни приказки. Клайв свърши пръв, следван от Уил. И двамата се бяха натъпкали до пръсване.

Нанси продължи да нагъва още пет минути. Двамата мъже я гледаха с възхищение, примесено с лека завист, като любезно убиха част от времето си в отваряне на мокри кърпички и бърсане на ръце и пръсти от соса.

В гимназията Нанси бе атлетично миньонче. Играеше втора база в отбора по софтбол и бе нападател във футболния отбор. През първата й година извън дома започна да наддава под въздействието на синдрома на първокурсника. Трупаше килца в колежа и продължи да ги трупа в юридическия факултет, докато не стана доста трътлеста. През втората си година във „Фордъм“ реши, че иска да постъпи във ФБР, но наставникът й заяви, че първо трябва да влезе във форма. Подбуждана от твърдата си решителност, тя се подложи на жестока диета и тичане, докато не стана петдесет и четири килограма.

Назначаването й в Ню Йорк имаше както добра, така и лоша страна. Добрата — Ню Йорк. Лошата — Ню Йорк. Дипломата й осигуряваше годишна заплата около 38 000 долара, плюс още 9500 долара добавки. Къде може да живее човек в Ню Йорк с по-малко от петдесет хилядарки годишно? За нея отговорът бе — обратно в Уайт Плейнс, където се настани в старата си стая, към която вървяха гозбите на мама и специалните обеди в торбичка. Работеше много и нито веднъж не стъпи във фитнес залата. За три години теглото й неумолимо се покачи и дребната й фигурка отново стана пухкава.

Уил и Клайв я гледаха, сякаш бе участник в състезание за ядене на хотдог. Накрая тя ги усети, изчерви се и смутено остави приборите.

Разчистиха масата и измиха съдовете като малко семейство. Наближаваше десет.

Уил леко отмести с пръст пердето. Навън цареше пълен мрак. Повдигна се на пръсти и погледна надолу. Видя две патрулни коли до тротоара, точно там, където и трябваше да бъдат. Пусна пердето и провери ключалката на външната врата. Доколко решен беше убиецът? Как щеше да постъпи при наличието на полицейски кордон? Дали ще отстъпи и ще се признае за победен? В края на краищата, преди по-малко от двайсет и четири часа беше убил една старица. Серийните убийци обикновено не са енергични типове, но този убиваше накуп. Може би щеше да разбие стената от съседния апартамент? Или да се спусне с въже от покрива и да нахлуе през прозореца? Да взриви цялата проклета сграда, за да види сметката на жертвата си? Уил нямаше усет за противника, но пък беше външен човек и липсата на предвидимост го правеше изключително неспокоен.

Клайв отново се бе настанил в любимия си стол и се мъчеше да се убеди, че времето е на негова страна. Седеше в компанията на Нанси, която сякаш бе омагьосана от бавния му мелодичен глас. Разговаряха за музика. Доколкото Уил можеше да прецени, партньорката му разбираше доста и от тази тема.

— Майтапите се — каза тя. — Наистина ли сте свирили с Майлс?

— О, да, свирил съм с всички тях. Свирил съм с Хърби, с Дизи, Сони и Орнет. Наистина съм благословен.

— Кой ви е любимият?