Библиотеката на мъртвите

— Като че ли Майлс, млада госпожице. Не задължително като човек, ако ме разбирате какво искам да кажа, но като музикант — Господи, Господи! Онова в ръцете му не беше тромпет, а тръба, дадена му направо от Бога. О, не, неговото не беше нещо простосмъртно. Той не свиреше музика, а правеше магия. Когато свирех с него, ми се струваше, че небето ще се отвори и от него ще се изсипят ангели. Искате ли да ви изсвиря нещо негово, за да ви покажа какво имам предвид?

— Честно казано, бих предпочела да изсвирите нещо свое — отвърна тя.

— Опитвате се да ме очаровате, млада мис ФБР! И го правите много успешно. — Клайв се обърна към Уил. — Знаете ли, че колегата ви е истинска чародейка?

— Днес е първият ни ден заедно.

— Има самоличност. Далеч може да се стигне с такова нещо. — Клайв стана от стола, отиде до пианото, седна и сви няколко пъти ръце в юмруци, за да разкърши ставите си. — Трябва да свиря тихо заради съседите, нали разбирате.

И засвири. Бавна, спокойна музика, някак нежна, с призрачни намеци за мелодии, които се стапяха в мъглата, за да не се появят никога повече. Свири доста дълго със затворени очи, като от време на време тананикаше в акомпанимент. Нанси бе напълно хипнотизирана, но Уил остана нащрек, поглеждаше часовника си и се вслушваше през нотите за почуквания или топуркане в нощта.

Когато Клайв завърши, когато и последният тон потъна в нищото, Нанси възкликна:

— Господи, беше великолепно! Страшно ви благодаря.

— Не, аз ви благодаря, че ме слушахте и ме пазите тази нощ. — Клайв отново се отпусна във фотьойла си. — Благодаря и на двама ви. Благодарение на вас се чувствам наистина в безопасност и оценявам това. Кажи, шефе — обърна се той към Уил, — имам ли право на едно преди лягане?

— Какво искате? Ще ви донеса.

— В кухненския шкаф вдясно от мивката имам хубава бутилка „Джак“. Само не слагайте лед.

Уил намери бутилката — беше наполовина пълна. Свали капачката и помириса. Възможно ли е някой да е сипал отрова? Дали няма да го убие по този начин? След което му хрумна вдъхновяваща мисъл: Трябва да пазя този човек и не бих се отказал от едно. Наля си два пръста и ги гаврътна бързо. На вкус си беше като бърбън. Усети приятното леко бръмчене. Ще изчакам половин минута, помисли си той. Ако не пукна, старецът ще си получи питието. Остана силно впечатлен от собствената си логика.

— Намери ли я, шефе? — обади се Клайв от съседната стая.

— Да. Сега идвам.

Беше жив, така че наля една чаша и я отнесе на Клайв, който подуши дъха му и отбеляза:

— Радвам се, че си се почерпил, мой човек.

Нанси го изгледа свирепо.

— Контрол на качеството, като при древните римляни — обясни Уил, но Нанси изглеждаше ужасена.

Клайв отпи от чашата си.

— Знаеш ли какво, мис ФБР, ще ти пратя няколко диска на бандата ми, „Петорката на Клайв Робертсън“. Ние сме просто група старци, но все още си вършим работата, ако ме разбираш какво искам да кажа. Продължаваме да си готвим на газ, пък и Хари Усмивката, момчето на барабаните, също отделя немалко.

Близо час по-късно той продължаваше да говори за живота си по пътя, за различните видове пиана, за музикалния бизнес. Питието му свърши. Гласът му замря, очите му се притвориха и Клайв тихо захърка.

— Какво ще правим? — тихо попита Нанси.

— Имаме още един час до полунощ. Да го оставим тук и да изчакаме всичко да свърши. — Уил стана.

— Къде отиваш?

— В тоалетната. Може ли?

Тя кимна намусено.

— Какво? — изсъска й той. — Да не си помисли, че ще ида за още едно питие? По дяволите, трябваше да се уверя, че не е отровно.

— Каква саможертва — отбеляза тя. — Достойна за възхищение.

Уил пусна една вода и се върна адски ядосан. Мъчеше се да овладее децибелите.

— Знаеш ли какво, партньоре, трябва да слезеш от високото си конче, ако искаш да работиш с мен. На колко години си? — остро я попита той.

— На трийсет.

— Е, миличка, когато аз влязох в тази игра, ти си била в началното училище, ясно?

— Не ме наричай миличка! — изсъска тя.

— Права си, моя грешка. И след милион шибани години няма да ми бъдеш миличка.

— Радвам се да го чуя — с яростен шепот отвърна тя, — защото последния път, когато излизаше с жена от службата, едва не те изхвърлиха. Прав ти път, Уил. Напомни ми никога да не искам служебен съвет от теб.

Клайв изсумтя и леко се размърда. Двамата млъкнаха и се загледаха свирепо.

Уил не беше особено изненадан, че знае за противоречивото му минало; то едва ли можеше да се нарече държавна тайна. Беше обаче впечатлен от бързината, с която бе повдигнала темата. Обикновено му трябваше повече време, за да накара някоя жена да кипне. Определено си я бива, трябваше да й го признае.