Библиотеката на мъртвите

Повтаряха го отново и отново, превръщайки въпроса в обредно припяване.

Бенедикт вдигна глава и високо в галериите горе видя армия млади мъже и жени, които се движеха енергично във всички посоки. Да, агентите определено носеха костюми. Нацията на „Армани“.

Приближи рецепцията и се покашля, за да привлече внимание. Най-красивата жена, която бе виждал през живота си, го попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Имам среща с господин Шварц. Името ми е Питър Бенедикт.

— Кой по-точно?

Питър примигна объркано.

— Н-н-не разбирам какво имате предвид — заекна той. — Аз съм Питър Бенедикт.

— Кой господин Шварц — с леден тон уточни красавицата. — Имаме трима.

— О, ясно! Бърнард Шварц.

— Моля, седнете. Ще се обадя на асистента му.

Ако не знаете, че Бърни Шварц е един от най-големите агенти на таланти в Холивуд, едва ли бихте го разбрали, след като видите кабинета му в ъгъла на осмия етаж. Може би бихте го помислили за колекционер на произведения на изкуството или антрополог. Кабинетът бе лишен от обикновените аксесоари — нямаше филмови плакати, снимки на звезди или политици, награди, ленти, дискове, плазмени екрани и списания. Имаше само африканско изкуство — всякакви дървени статуетки, декоративни гърнета, кожени щитове, копия, геометрични мотиви, маски. За дребен, тлъст и застаряващ евреин от Пасадена Бърни проявяваше сериозен интерес към Черния континент. Извика през вратата към четиримата си асистенти:

— Припомни ми защо се виждам с този тип?

— Виктор Кемп — отвърна женски глас.

Бърни махна с ръка.

— О, да бе, сетих се. Донесете ми папката с материалите и ме прекъснете след десетина минути най-много. Или по-добре след пет.

Когато влезе в кабинета на агента, Питър моментално се почувства неспокоен в присъствието на Бърни, макар че дребният мъж бе надянал широка усмивка на лицето си и му махаше от бюрото си като палубен офицер на самолетоносач.

— Влизай, влизай.

Питър приближи, преструвайки се на щастлив. Беше поразен от примитивните африкански артефакти.

— Какво да ти предложа? Кафе? Имаме еспресо, капучино, каквото пожелаеш. Аз съм Бърни Шварц. Радвам се да се запознаем, Питър.

Леката му тънка му ръка бе сграбчена и стисната здраво няколко пъти от малките дебели пръсти на домакина.

— Може би вода?

— Роз, ще донесеш ли вода на господин Бенедикт? Сядай, сядай. И аз ще дойда на дивана.

Секунди по-късно се материализира поредната красавица — този път китайка — с бутилка „Евиан“ и чаша. Тук всичко вървеше на високи обороти.

— Е, Питър, със самолет ли пристигна? — поинтересува се Бърни.

— Не, с кола.

— Умно, много умно. Казвам ти, никога повече няма да стъпя на самолет, още по-малко на пътнически. Единайсети септември още ми се струва, сякаш бе вчера. Като едното нищо можеше да бъда в един от онези самолети. Жена ми има сестра в Кейп Код. Роз! Ще ми донесеш ли чаша чай? Е, Питър, значи си писател. Откога пишеш сценарии?

— От около пет години, господин Шварц.

— Моля те! Наричай ме Бърни!

— От около пет години, Бърни.

— Колко си втъкнал в пояса си?

— Искате да кажете колко са завършените ли?

— Да, да, завършените проекти — нетърпеливо рече Бърни.

— Онзи, който ви изпратих, е първият ми.

Бърни замижа, сякаш съобщаваше телепатично на момичето си: Пет минути! Не десет!

— Е, добър ли си? — попита той.

Питър се зачуди на въпроса. Беше изпратил сценария преди две седмици. Нима Бърни не го беше прочел?

За него сценарият му беше като свето писание, пропито с едва ли не магична аура. Беше излял душата си в своето творение и винаги държеше на видно място на бюрото си старателно подвързано копие — първото му произведение. Всяка сутрин на излизане докосваше корицата, както човек докосва амулет или погалва шкембето на Буда. Това бе неговият билет за един друг живот и Питър изгаряше от желание да го продупчи. Нещо повече, самата тема беше много важна за него — пеан, както го виждаше, на живота и съдбата. Като ученик беше дълбоко развълнуван от „Мостът на крал Луи Свети“, роман на Торнтън Уайлдър за петима непознати, загинали заедно при срутването на мост. Естествено, след като започна новата си работа в Невада, той мислеше все повече върху идеите за съдбата и предопределеността. Избра да създаде съвременен прочит на класическата история, като в неговата версия животът на непознатите се пресича в момента на терористична атака.

Бърни получи чая си.

— Благодаря, миличка. Хвърли око на следващата ми среща, става ли?

Роз излезе извън полезрението на Питър и намигна на шефа си.

Бърни не беше чел сценарии от години. Други хора го правеха вместо него и му даваха анотации.

— Да, да, бележките ми са тук.

Отвори папката с анотацията на Питър и прегледа бързо двете страници.

Слаб сюжет.

Отвратителен диалог.

Слаби герои и т.н., и т.н.

Оценка — задоволителен.

Бърни остана в ролята си, усмихна се още по-широко и попита:

— Е, Питър, кажи ми, откъде познаваш Виктор Кемп?