Бунтовници

могнах, и Кара. Те наблюдават с безпомощно изражение как

от вашите деца. - Тори вирва брадичка, отворила широко

Безстрашните профучават покрай тях.

невинни очи. - Е, ние свършихме тази работа вместо теб.

А сега, ако ни извиниш, напускаме.

Кара ме забелязва, хваща ме за ръката и ме дръпва на­

- Как... Hanyckamei\ - заеква Джак.

страни.

- Къде о т и в а т е всички?

Напуснем ли, т о й няма да може да изпълни две от усло­

- В централата на Безстрашните. - Опитвам да осво­

вията, които му постави Макс. Тази мисъл го ужасява и

т о в а е изписано на лицето му.

бодя ръката си, но тя не ме пуска. Избягвам да я погледна в

очите. Точно сега нямам сили за това. - Върви при Миро-

- Не мога да ви позволя да напуснете - съвзема се т о й .

т в о р ц и т е - продължавам. - Те обещаха да дадат подслон на

- Не е необходимо да ни позволяваш - намесва се Тоби­

всички нуждаещи се. Тук не си 6 безопасност.

ас. - Защото ако не се дръпнеш, ще сме принудени да минем

през теб, а не покрай т е б .

Тя ме пуска и почти ме блъска далече от себе си.

Отвън земята е хлъзгава под подметките на кецовете

- Не дойдохте ли да т ъ р с и т е съюзници в наше лице -

намръщено п и т а Джак. - Ако си тръгнете, ние ще заста­

ми, а т о р б а т а с моите вещи ме удря ритмично по гър­

нем на страната на Ерудитите, обещавам ви, и никога по­

ба, когато забавям т е м п о т о . Дъждът се сипе по главата и

вече няма да ви подкрепим, вие...

гърба ми. Краката ми шляпат 6 локвите и крачолите ми

подгизват до коленете.

- Вие не ни трябвате за съюзници - прекъсва го Тори. -

Ние сме Безстрашните.

Вдишвам мириса на мокър паваж и се преструвам, че

Всички надават победоносни викове и т е х н и т е гла­

т о в а е единственото, което има значение сега.

сове някак успяват да разсеят мъглата в съзнанието ми.

+ + +

Безстрашните се в т у р в а т к а т о един напред. Прямите

отвън с к и м т я т и се разстъпват пред нас, когато нахлу­

С т о я край парапета над бездната. Водата се разбива

ваме 6 коридора като струя от спукана тръба. Вълната

в стената под мен, но пръските не стигат достатъчно

Безстрашни запълва всички празни пространства.

високо, че да измокрят обувките ми.

Марлийн пуска ръката ми. Аз се втурвам надолу по стъл­

На с т о т и н а метра от мен Бъд раздава пушките за

бището, настъпвам по п е т и т е Безстрашните отпред и

пейнтбол. Някой друг разпределя т о п ч е т а т а с боя. Скоро

не обръщам внимание на забитите в ребрата ми лакти и

всички потайни кътчета из централата на Безстрашните

или пък да стреля.

ще бъдат украсени с разноцветни бои, к о и т о ще покрият

- Тя няма да позволи да я бутам в инвалидната количка. -

обективите на охранителните камери.

Гласът му се пречупва. - Няма да ми даде н и т о да я повди­

- Ей, Трие - подмята Зийк, заставайки до мен край пара­

гам, н и т о да я нося.

пета. Очите му са зачервени и подпухнали, но устните му

- Значи ще трябва да свикне с това. Ще й позволиш ли

са извити в лека усмивка.

- Здрасти. Значи успяхте?

да напусне Безстрашните заради една-единствена глупава

причина - че не може да ходи?

- Аха. Изчакахме, докато състоянието на Шона се ста­

билизира, после я пренесохме тук. - Той разтрива очите си

Зийк мълчи няколко секунди. Погледът му опипва лице­

с юмрук. - Не исках да я местя, но... вече не беше в безопас­

то ми и т о й присвива очи, сякаш ми взима мярка.

ност при Прямите. Ясно като бял ден.

После застава с лице към мен и ме прегръща. От толко­

- Как е тя?

ва отдавна никой не ме е прегръщал, че замръзвам на място.

- Знам ли. Ще оживее, но сестрата мисли, че ще остане

После обаче се отпускам и позволявам на топлината от

парализирана от кръста надолу. Това за мен не е проблем,

тази прегръдка да се разлее по т я л о т о ми, премръзнало във

но... - Той повдига рамо. - Как ще бъде от Безстрашните,

влажните дрехи.

щом няма да ходи?

- Имам намерение малко да пострелям - казва т о й и се

Впивам поглед в отсрещната стена на Ямата, където

дръпва леко назад. - Ти идваш ли?

няколко деца на Безстрашните се гонят нагоре-надолу по

Свивам рамене и тръгвам след него към дъното на Яма­

пътеката и м я т а т т о п ч е т а с боя по скалата. Едно от

т а . Бъд ни връчва по една пушка за пейнтбол и аз зареждам

т я х се препъва и се просва с вик върху камъните.

моята. Нейното тегло, форма и материал са толкова раз­

Мисля си какво ми каза Тобиас в нощта, която прекарах­

лични от револвера, че нямам проблем да я държа.

ме при безкастовите - как по-възрастните Безстрашни на­

- Почти напълно прочистихме Ямата и подземията -

пускат кастата, защото не са физически годни да останат

. казва Бъд. - Вие обаче ще трябва да се справите с Импери­

в нея. После се сещам и за песничката на Прямите, в която

ята.

ни наричат най-жестоката от кастите.

- С Империята ли?

- Ще може.

Бъд посочва стъклената сграда над главите ни. Гледката

- Трие, та тя няма да е способна дори да се придвижва

реже очите ми като с нож. Последния път, когато стоях

тук.

на т о в а място и се взирах към прозрачния таван, бях до­

- Със сигурност ще може. - Вдигам поглед към него. - Ще