Бунтовници

та поутихва, лягам.

Щом затварям очи, се появяват образите на моите ро­

дители. Веднъж, когато бях на единайсет, се застоях пред

в р а т а т а на спалнята им, за да ги погледам как заедно опра­

в я т леглото. Татко се усмихваше на мама, докато постила­

ха и опъваха чаршафите в съвършен синхрон. По погледа му

разбрах, че тя му е по-скъпа дори от самия него.

Н и т о сянка на егоизъм или недоверие не помрачаваше

вярата му в нейната доброта, както често се случва при

повечето от нас. Вероятно такава любов е възможна един­

ствено между Аскети. Не знам.

М о я т баща: роден като Ерудит, съзрял като Аскет.

Често му беше трудно да живее с изискванията на избрана­

Кимвам. Вече нямам семейство, н и т о силна връзка с ко­

та от него каста, както е сега и с мен. Но т о й се стараеше

гото и да било, няма да е голяма загуба.

да ги приеме и разпознаваше искреното себеотрицание, ко­

- Сигурно ще мога да ти простя, че се опита да ме убиеш

гато се случеше да го срещне.

по време на инициацията - казвам. - Вероятно бих могла.

Притискам възглавницата към гърдите си и заравям

И двамата мълчим известно време. Представа нямам

лице в нея. Не плача. Само ме боли.

защо му казах това. Може би защото е истина, а тази нощ

Скръбта не е така непоносима к а т о вината, затова пък

е нощта на откровенията. Сега ще съм честна, безкорист­

ти отнема много повече.

на и смела. Дивергент.

- Не съм те молил за т о в а - отвръща т о й и ми обръща

+ + +

гръб, тръгвайки си. След т о в а обаче спира до в р а т а т а и

казва: - Сега е 9,24.

- Дървената.

К а т о ми казва точния час, т о й извършва дребна измяна

Трепвам и се събуждам, ръцете ми още стискат възглав­

към Ерудитите, което в същото време е обичайна проява

ницата. Там, където лицето ми е опирало дюшека, сега

на храброст. Може би за първи п ъ т виждам Питър да се

има мокро петно. Сядам и изтривам очи с върховете на

държи като истински Безстрашен.

пръстите.

Веждите на Питър, които обикновено са вдигнати на­

+ + +

сред челото, сега са свъсени.

- Какво е станало? - Каквото и да е, не е нещо добро,

У т р е ще умра. Отдавна не съм била толкова сигурна в

мисля си.

нещо, е т о защо приемам т о в а като дар. Тази нощ - нищо.

- Еюекуцията ти е планирана за утре сутрин в осем

Утре - каквото и да е онова, което е отвъд живота. А

часа.

Джанийн все още не знае как да контролира Дивергентите.

- Моята еюекуция ли? Но тя... Нали тя още не е разра­

Когато сълзите потичат, притискам възглавницата

ботила т о ч н а т а симулация. Не е вь^тожно...

към гърдите си и им се оставям. Плача отчаяно като мал­

- Каза, че ще продължи експериментите с Тобиас вмес­

ко дете, докато лицето ми започва да гори и май започва

то с теб - отговаря Питър.

да ме втриса. Може и да се преструвам на храбра, но всъщ­

Единственото, което мога да кажа в този момент, е

ност не съм.

Предполагам, че сега е моментът да поискам прошка за

Сграбчвам дюшека и започвам да се люлея напред-назад,

всичко, извършено от мен, но знам, че списъкът така и ще

напред-назад. Утре животът

ми ще приключи. Тобиас

остане недовършен. Пък и не вярвам, че онова отвъд живо­

може и да оцелее, за да дочака атаката на безкастовите.

т а , каквото и да е т о , зависи от с т р и к т н о т о изброяване

Безстрашните ще си изберат нов лидер. Оставената от

на извършените грехове - т о в а много напомня теорията

мен празнина лесно ще бъде запълнена.

на Ерудитите за живота след смъртта: само прецизност

u никакви чувства. Не вярвам, че каквото и да идва след

смъртта, то има връзка с делата ми приживе.

По-добре да постъпя така, както са ме учили Аскетите:

да се отвърна от себе си, да насоча мислите към отвъдно­

то и да се надявам, че каквото и да следва, ще съм по-добре,

отколкото 6 момента.

Г Л А В А

Усмихвам се леко. Ще ми се да можех да кажа на моите

Т Р И Д Е С Е Т И П Е Т А

родители, че ще умра к а т о Аскет. Мисля, че биха се горде­

ли с мен.

На сутринта обличам ч и с т и т е дрехи, които са ми

дали: черен панталон - прекалено широк, но на кого му

пука - и черна риза с дълъг ръкав. Никакви обувки.

Времето още не е дошло. Установявам, че съм сплела

пръсти и съм навела глава. Татко правеше същото поня­

кога сутрин, преди да седне на масата за закуска. Така и

не го попитах защо. Въпреки т о в а искам още веднъж да

се почувствам като дъщеря на баща си, преди... така де,

преди всичко да приключи.

След няколко секунди мълчание Питър казва, че е време

да вървим. Почти не ме поглежда, а се е втренчил намръще­

но в отсрещната стена. Предполагам, че би било прекале­

но да поискам да видя нечие приятелско лице тази сутрин.

Ставам и двамата заедно поемаме по коридора.

П р ъ с т и т е ми са студени. Стъпалата ми залепват за

плочките на пода. Завиваме зад ъгъла и аз долавям приглу­

шени гласове. Отначало не разбирам какво казват, но ко­

гато наближавам, започвам да различавам отделни думи.

- Аз искам да... нея! - Тобиас. - Аз... да я Видя\

Поглеждам Питър.

- Няма да мога да говоря с него за последно, така ли?

Питър клати глава.

- Там обаче има прозорец. Може би ако те види, най-