Бунтовници

накрая ще млъкне.

с Ьмрук в стената. После друг се присъединява към него.

Той ме отвежда в един задънен коридор, дълъг само

Вървя по разчистената пътека между изменниците на

шест крачки. Прав е - в дъното му има врата с малко

Безстрашните, к о и т о ме изпровождат тържествено

прозорче 6 горния край, трийсетина сантиметра над гла­

и шумно, а ръцете им замахват отсечено. Думкането е

вата ми.

толкова бързо, че сърцето ми ускорява ритъма си, за да

- Трие! - Гласът на Тобиас т у к се чува даже по-ясно. -

го настигне.

Искам да я видя!

Някои от изменниците на Безстрашните скланят гла­

Протягам се и опирам длан в стъклото. Виковете

ва пред мен - не съм сигурна защо. Пък и вече няма значе­

замлъкват и лицето му се появява от другата страна на

ние.

прозореца. Очите му са зачервени, лицето - на петна. Кра­

Стигам края на коридора и отварям в р а т а т а на зала­

сота. Той гледа надолу към мен няколко секунди, после опира

та за моята екзекуция.

длан в прозореца срещу моята. Преструвам се, че усещам

A3 я отварям.

неговата топлина през стъклото.

Изменниците на Безстрашните са препълнили кори­

Той отпуска чело върху в р а т а т а и стиска силно очи.

дора. В залата за екзекуцията гъмжи от Ерудити, които

Дръпвам ръката си и тръгвам, преди да е отворил очи.

вече са ми направили п ъ т да мина. Мълчаливо ме изучават,

Болката в гърдите ми сега е много по-силна от тази в

докато вървя към металната маса в центъра на помеще­

простреляното рамо. Вкопчвам се в ризата си, преглъ­

нието. Джанийн стои на няколко крачки от нея. Следите

щам сълзите и се връщам при П и т ъ р в главния коридор.

от моите нокти върху лицето й още личат под набързо

- Благодаря ти - казвам тихо. А исках да бъде по-висо­

сложения грим. Тя не ме поглежда.

ко.

От тавана висят четири камери, по една над всеки

- Все т а я . - Питър пак свива вежди. - Давай да вървим.

ъгъл на масата. Сядам, бърша длани в крачолите на панта­

Долавям някакво буботене далече пред нас - звук на на­

лона и чак тогава лягам.

събрала се тълпа. Следващият коридор гъмжи от измен­

Масата е студена. Нейният мраз прониква през кожа­

ници на Безстрашните, високи и ниски, млади и по-въз­

та ми, стига до костите. Сигурно така и трябва; нали

растни, въоръжени и без оръжие. Всеки носи на ръката си

т о ч н о т о в а ще се случи с т я л о т о ми, когато животът

синята лента на предателството.

го напусне. То ще изстине и ще натежи, ще стане по-теж­

- Ей! - провиква се Питър. - Направете път!

ко, отколкото е било приживе. Не съм сигурна какво ще

Най-близките до нас изменници на Безстрашните го

се случи с останалото от мен. Според някои не същест­

чуват и се дръпват към стената да ни пропуснат. Ско­

вува нищо след т о в а - може би имат право, но може и да

ро и останалите правят същото. Всички се смълчават.

грешат. Тези догадки обаче вече не занимават ума ми.

Питър о т с т ъ п в а и ме пуска да вървя пред него. От т у к

Питър пъха един електрод под яката на ризата ми и го

н а т а т ъ к вече знам пътя.

притиска към гърдите, точно над сърцето. После свърз­

Не разбирам откъде започва думкането, но някой удря

ва електрода с жица и вклкчва апарата за ехокардиогра-

фия. Чувам пулса си, бърз и силен. Скоро този равномерен

менно. Крайниците ми натежават, сякаш са втечнени.

ритъм ще замлъкне.

Ако т о в а е смъртта, тя не е чак толкова страшна. Очи­

В мен се оформя една-единствена мисъл:

те ми са все още отворени, но главата ми клюмва на една

„Не искам да умирам."

страна. Опитвам се да затворя очи, но не успявам - не

Никога не съм гледала сериозно на Тобиас, когато ме

мога да помръдна.

хокаше, че рискувам живота си. Вярвах, че искам отново

После писукането на ехокардиографа секва.

да се събера с родителите си и всичко т о в а да приключи

веднъж завинаги. Сигурна бях в желанието си да повторя

тяхната саможертва. Но не и сега. Не, не.

Вътре в мен клокочи и ме изгаря желанието за живот.

„Не искам да умирам, не искам да умирам, не искам!"

Джанийн пристъпва напред, вдигнала спринцовка с ли­

лав серум. Очилата й отразяват флуоресцентната свет­

лина над нас и аз едва виждам очите й.

Всяка частица от т я л о т о ми напява монотонно.

„Живот, живот, живот." Смятах, че к а т о о т п л а т а за

живота на Уил и този на родителите ми трябва и аз да

умра, но съм грешала. Трябва да изживея живота си под

знака на т я х н а т а смърт. Трябва да живея.

Джанийн държи главата ми неподвижно с едната ръка,

с другата забива иглата о т с т р а н и на шията.

„Това не е краят!" Крещя т о в а наум, а не срещу Джа­

нийн. „Това т у к няма да е м о я т край!"

Тя натиска буталото. Питър се навежда напред и ме

поглежда в очите.

- Серумът ще подейства след една минута - казва

т о й . - Бъди смела, Трие.

Неговите думи ме сепват, защото т о ч н о т о в а каза и

Тобиас, когато ме подложи на първата симулация.

Сърцето ми започва да препуска.

Защо Питър ми каза да бъда смела? Защо изобщо ми

казва нещо?

Всички мускули на т я л о т о ми се отпускат едновре-

Дочувам серия писукащи звуци и шум от плъзгане - о т ­

варя се някаква врата.