Черна вечер

Но как да го откриеш? Клиниката в Редууд Пойнт е била затворена през четирийсетте. Доктор Адамс може да е отишъл къде ли не. Посягаш към телефона. Преди година беше нает да оспорваш иска за неизпълнение на служебните задължения, предявен срещу пристрастен към дрогата офталмолог, чиято небрежност бе довела до ослепяването на пациент. Тогава прекара часове наред в разговори с Американската медицинска асоциация. Отваряш телефонното си тефтерче, което винаги държиш в дипломатическото си куфарче, и звъниш в главното управление на АМА в чикаго. Доктор Джонатан Адамс? В дълбокия мъжки глас отсреща се долавя нетърпението на притежателя му да покаже своята експедитивност. Въпреки атмосферните смущения по линията чуваш как пръстите му чукат по клавишите на компютърната клавиатура.

— Доктор Джонатан Адамс? Няма… Чакайте, има Джонатан Адамс Младши. Акушер-гинеколог. Служебният му номер е…

Записваш го трескаво и със същата скорост го набираш на твоя телефон. Точно както адвокатите често искат техните синове и дъщери да станат адвокати, така и лекарите насърчават децата си да станат лекари и понякога кръщават синовете си на малкото си име. Този доктор може да не е син на мъжа, подписал акта ти за раждане, но ти трябва да се увериш в това. Акушер-гинеколози? Още един общ знаменател. Какъвто бащата, такъв и…?

Отсреща се обажда секретарка.

— Доктор Адамс, моля — казваш.

— В момента докторът е с пациентка. Може ли той да ви се обади?

— Непременно. Ето ви телефонния ми номер — диктуваш й го. — Но мисля, че ще иска да говори с мен сега. Просто му предайте, че се касае за баща му. Кажете му, че е относно клиниката в Редууд Пойнт.

В гласа на секретарката се долавя смущение:

— Но аз не мога да го безпокоя, когато преглежда пациентка.

— Направете го — настояваш ти. — Гарантирам, че ще разбере колко е спешно.

— Добре, ако сте…

— Сигурен? Да. Напълно.

— Изчакайте за момент, моля.

Трийсет секунди по-късно напрегнат мъжки глас казва:

— Доктор Адамс слуша. За какво става дума?

— Вече казах на секретарката ви. Предполагам, че ви е предала. Става дума за баща ви. За 1938 година. Свързано е с клиниката в Редууд Пойнт.

— Нямам нищо общо с… О, боже!

Чуваш как слушалката се затръшва и линията прекъсва. Оставяш телефона. И кимваш.

През напрегнатия следобед разследваш единствената ти друга следа, като се опитваш да откриеш какво е станало с Джун Енгъл — медицинската сестра, чието име фигурира на актовете за раждане от Редууд Пойнт. Ако не е починала, сега тя трябва да е пенсионерка. Но дори и в такива случаи много бивши сестри не прекъсват връзката със своята предишна професия, като продължават да членуват в професионални организации и се абонират за медицински издания. Обаче въпреки многобройните разговори, които провеждаш с различни асоциации, не откриваш никаква следа от Джун Енгъл.

Междувременно настъпва вечерта. Между разговорите си успял да поръчаш храна в стаята, ала задушената пъстърва остава недокосната, тъй като горчилката в устата ти е развалила апетита. От телефонни справки в Сан Франциско вземаш домашния телефон на доктор Адамс.

Отговаря ти отегчен женски глас:

— Той още е в… Не, изчакайте за минута. Струва ми се, че го чувам да се връща.

Пръстите ти стискат до побеляване слушалката.

Вече познатият ти напрегнат мъжки глас казва леко задъхано:

— Да, доктор Адамс слуша.

— Пак съм аз. Днес се обаждах в кабинета ви. За клиниката в Редууд Пойнт. Става дума за 1938 година.

— Ах ти, копеле…

— Не затваряйте този път, докторе. Единственото, което искам, е да отговорите на няколко мои въпроса и ще ви оставя на мира.

— Има закони срещу тормоза на гражданите.

— Повярвайте ми, знам всичко за закона. Практикувам в Чикаго.

— Значи нямате разрешително за Калифорния. Така че нямате право да ме безпокоите с…

— Докторе, защо заемате отбранителна позиция? Защо въпросите ми за тази клиника ви изнервят толкова?

— Не съм длъжен да говоря с вас.

— Но ако не говорите, ще изглежда, че криете нещо.

Чуваш как лекарят преглъща мъчително.

— А вие защо… Аз нямам нищо общо с тази клиника. Баща ми умря преди десет години. Не можете ли да оставите миналото на мира?

— Не и моето минало — натъртваш ти. — Вашият баща е подписал акта ми за раждане в Редууд Пойнт през 1938 година. Има неща, които искам да знам.

Докторът се колебае.

— Добре. Какви например?

— Осиновявания на черно. — Чувайки как докторът си поема дъх, продължаваш. — Мисля, че баща ви е попълнил грешна информация в моя акт за раждане. Смятам, че не е регистрирал името на биологичната ми майка, а вместо това е вписал имената на семейната двойка, която ме е осиновила. Ето защо няма засекретен акт за раждане с името на истинската ми майка. Осиновяването не е било узаконено, така че не е било необходимо актът ми за раждане да се завежда в архива на съда като засекретено досие.

— Господи! — възкликва лекарят.

— Прав ли съм?

— Откъде да знам, по дяволите? Бях дете, когато баща ми затвори клиниката и напусна Редууд Пойнт през четирийсетте. Ако сте били незаконно осиновен, това няма нищо общо с мен.