Черна вечер

Тринайсет жени. Само жени. Иска ти се да изкрещиш. Дали са били бременни? Имало ли е там и… Повдига ти се, като си представяш техните изплашени викове, техните вопли за помощ, писъците им от неописуемата агония. Атмосферата, която цари сред тези руини, ти се струва толкова угнетяваща, че политаш назад, сякаш някой те е блъснал. С треперещи крака, които едва контролираш, тръгваш обратно надолу по разклатените каменни стъпала. Вървиш, залитайки през избуялия репей в подножието на склона, минаваш с препъване край отблъскващите руини на хотела и стигаш до колата си. Облягаш се на капака й и се опитваш да не повърнеш, а от теб се лее пот, независимо от усилващия се студен вятър.

„Инкубатора“ — мислиш си.

Боже господи!

Бар „Редууд“ не се различава по нищо от предния път, когато го посети. Шериф Китрик и приятелите му пак играят карти на масата в отсрещния десен ъгъл. Облакът цигарен дим пак забулва светлината над тях. Барманът стои зад бара от лявата ти стрена, старинните навигационни уреди все така блестят на лавицата зад него. Но импулсът те отвежда направо към сбръчканите избелели фотографии на стената отдясно.

Този път ги разглеждаш целенасочено. Спираш поглед на пожълтялата снимка на сграда с триъгълен фронтон над входа. Взираш се в дребните детайли, на които не си обърнал внимание първия път, когато видя фотографиите. Няколко жени — съвсем мънички, защото фотографът е снимал отдалече голямата постройка във викториански стил, — седят на моравата, обградена от цветни лехи, с гръб към осеяната с прозорци тухлена стена на… внезапно се сепваш… Инкубатора.

Всяка от тях — Млади! Толкова млади! — държи бебе в скута си. Жените се усмихват така мило. Дали подозират? Дали са ги принудили да се усмихват?

Беше ли една от тези жени твоята майка? Едно от тези бебета не си ли ти самият? Мери Дънкан, какво ли отчаяние те е накарало да се усмихнеш така?

Зад теб прозвучава дрезгавият глас на шериф Китрик:

— Тези дни много малко туристи ни посещават два пъти.

— Да, не мога да се наситя на Редууд Пойнт. — Като се обръщаш, забелязваш, че шерифъг — още не е станало пет часът — държи чаша бира. — Може да се каже, че ме е омагьосал.

Китрик сръбва от бирата си.

— Доколкото разбирам, не сте открили в съда това, което търсехте.

— Всъщност научих повече, отколкото очаквах. — Гласът ти потреперва. — Искате ли да поговорим тук или ще отидем в канцеларията ви?

— Зависи за какво искате да говорим.

— За семейство Гънтър.

Влизате през скърцащата врата в канцеларията.

Шериф Китрик сяда зад бюрото си. Лицето му изглежда по-червендалесто отколкото преди два дни.

— Семейство Гънтър? Боже, боже. Не съм чувал това име от години. Какво за тях?

— Това е въпросът, нали? Какво за тях? Кажете ми.

Шерифът свива рамене.

— Няма много за казване. Не ги помня. Бях съвсем малък, когато те… Единственото, което знам, е онова, което съм чул, докато растях, и то не е много. Мъж и жена, които са държали пансион.

— Инкубатора.

Шериф Китрик се намръщва.

— Не си спомням някога да съм чувал да го наричат така. Какво би трябвало да означава това?

— Семейство Гънтър са подслонявали там млади жени. Бременни

жени. И след като се раждали бебетата, те уреждали продажбата им на отчаяни еврейски семейни двойки, които не можели да имат деца. Черен пазар за осиновяване.

Шерифът бавно се надига.

— Черен пазар? Откъде, по дяволите, ви хрумна тази налудничава…

Подпираш се с ръце на бюрото и се навеждаш напред.

— Вижте, в онези години агенциите по осиновяване не искали да дават бебета на евреи, а само на англо-саксонци. Така че двамата Гънтър извършвали тази услуга. Те и лекарят, който израждал бебетата, натрупали състояние. Но аз не мисля, че това е цялата история. Имам ужасното чувство, че има нещо повече, нещо по-лошо, макар да не съм сигурен какво е то. Единственото, което знам, е, че тринайсет жени — и те вероятно са били бременни — са умрели в пожара, който е унищожил Инкубатора през хиляда деветстотин четирийсет и първа година.

— О, разбира се, пожара — казва шерифът. — Чувал съм за него. Истината е, че даже смътно си спомням, че онази нощ видях пламъците там, горе, на стръмнината, макар да бях много малък. В целия град бе светло като ден. Ужасно нещо — всичките тези жени да умрат по такъв начин.

— Да. — Преглъщаш мъчително. — Ужасно. И после семейство Гънтър напуска, както и лекарят. Защо?

Китрик свива рамене.

— Вашето предположение е почти… Може би не са искали да го строят отново. Може би са решили, че е време за промяна.