Черна вечер

— Не, аз мисля, че са напуснали, защото пожарът се е запалил през ноември и властите са започнали да задават въпроси защо всички онези жени, само жени, са били в пансиона, след като туристическият сезон е бил свършил. Смятам, че господин и госпожа Гънтър и докторът така са се уплашили, че са напуснали града, за да попречат на властите да ги разпитват. Искали са да избегнат едно разследване, което е можело да доведе до съдебно дело.

— Мислете каквото си искате. Няма начин да го докажете. Но аз мога да ви кажа следното: когато пораснах, понякога чувах хората да говорят за семейство Гънтър и едниственото, което казваха, бе колко мили и щедри са били. Разбира се, някога Редууд Пойнт бил известен курорт, но така било само по време на туристическия сезон. През останалата част на годината — трийсетте години, Депресията — това градче щяло да умре от глад, ако не бил този пансион. Той бил пълен през цялата година и господин и госпожа Гънтър харчели много пари тук. При толкова много гости. Те изяждали голямо количество храна, а семейство Гънтър винаги я купувало оттук и винаги наемало на работа местни хора. Готвачки. Камериерки. Перачки. Гладачки. Мъже, които да се грижат за сградата и парка, така че всичко да е поправено и да изглежда добре. Този град дължал много на семейство Гънтър и след като те напуснали, ами… тогава нещата започнали да се скапват. Редууд Пойнт не можел да се издържа само от туристите. Търговците не можели да си позволят да поддържат магазините си хубави както преди. Градът започнал да губи блясъка си. Взели да идват по-малко туристи. По малко и… Ами можете и сам да видите, докъде стигнахме. Някога това градче е зависело от семейство Гънтър, а вие очаквате да намерите някой, който да говори лошо за тях.

— Точно така. И това именно ме безпокои.

— Не разбирам.

— Всички тези бременни жени, които са идвали в пансиона — казваш ти. — През цялата година. През трийсетте и началото на четирийсетте години. Дори и да не са наемали обслужващ персонал от местните хора, градчето не е можело да не забележи, че е имало нещо не наред около този пансион. Хората тук са знаели какво става. Пристигали са бездетни семейни двойки, които са си тръгвали с бебета. Целият град — дори и началникът на полицията — трябва да си е давал сметка, че семейство Гънтър са продавали бебета.

— Предлагам да спрете дотук. — Шериф Китрик се изправи с блеснали от ярост очи. — Тогава началник на полицията е бил баща ми и няма да ви позволя да говорите така за него.

Вдигаш отвратен ръце.

— Системата не е можела да функционира, освен ако шефът на полицията не си е затварял очите. Семейство Гънтър навярно са го подкупили. Но после пожарът е съсипал всичко. Защото е привлякъл външни хора. Следователи от пожарната. Окръжния медицински ревизор. Може би и щатската полиция. И когато те са започнали да задават въпроси за пансиона, семейство Гънтър и докторът са напуснали града.

— Казах ви, не искам да слушам как обиждате баща ми! Подкуп? Баща ми никога…

— Разбира се — казваш ти. — Стълб на обществото. Точно както и всички останали.

— Напуснете веднага!

— Добре. Веднага щом ми кажете още едно нещо. Джун Енгъл. Жива ли е още? Все още ли живее в града?

— Никога не съм чувал за нея — изръмжава шериф Китрик.

— Добре.

Шерифът гледа кръвнишки от отворената врата на канцеларията си. Ти се качваш в колата, тръгваш нагоре по неравната улица, правиш обратен завой и минаваш край него. Той те гледа още по-кръвнишки. В огледалото за обратно виждане наблюдаваш неговия смаляващ се ядосан профил. Намаляваш и завиваш наляво, сякаш ще поемеш по изровения път, който води извън града. Но когато поглеждаш предпазливо към шерифа, го виждаш да крачи нервно по тротоара. После той отваря вратата на бара и в мига, в който си извън полезрението му, завивайки зад ъгъла, спираш.

Облаците са надвиснали още по-ниско — черни и плътни. Острият вятър се усилва. Редки дъждовни капки напръскват предното стъкло. Слизаш от колата, закопчаваш сакото си и присвил очи, се взираш през носените от вятъра пръски към паянтовия скелет на пристана. Старецът, който срещна преди два дни, не седи вече на разнебитения си стол, но точно преди да завиеш зад ъгъла, някакво движение вдясно от теб — на мръсното прозорче на бараката до кея — е привлякло вниманието ти. Приближаваш до вратата на бараката, която гледа към бушуващия океан, но още не успял да почукаш, тя със скърцане се отваря. Старецът, облечен воръфан, размъкнат пуловер, поклаща глава и се смръщва, в ъгълчето на устата му дими саморъчно свита цигара.

Посягаш за портфейла си.

— Спомняте ли си, онзи ден говорих с вас?

— Да.

Измъкваш от портфейла си стодоларова банкнота. Кръвясалите очи на стареца се ококорват. Зад него, на масата в бараката, забелязваш половин дузина празни бутилки.

— Искате ли да спечелите малко лесни пари?

— Зависи.

— Джун Енгъл.

— Е?

— Чувал ли сте за нея?

— Да.

— Жива ли е още?

— Да.

— Тук, в града?

— Да.

— Къде мога да я намеря?

— По това време на деня?