Черни води

Сърцето ми спря, когато той извади дигитален диктофон — моят дигитален диктофон, който взех на каяка — от джоба на ризата си. След всичко случило се съвсем бях забравила за него.

— Открихме го в джинсовото яке, което тя беше оставила край жертвата. — Шериф Грийн ме погледна. — Тук всичко е записано: боричкането под водата, извличането на трупа на плажа, последвалото разкаяние. Всичко.

Натали зацъка с език.

— Е, на това му се казва небрежност.

Тогава шериф Грийн за първи път погледна зад нея.

— Какво става тук? Какво правят във водата всички тези хора?

— Правим си малко плажно парти с група приятели — отвърна Натали.

— Насред гръмотевична буря ли? — настоя шериф Грийн.

— Ние сме отлични плувци — усмихна се Натали.

Един от полицаите — сержант Томпкинс, ако се съди по значката му — пристъпи зад мен и ме хвана за китката. Шериф Грийн приближи към водата в мига, в който поредната светкавица освети всичко наоколо — включително пленниците, които още стояха на брега.

— Пейдж Марчанд? — възкликна той. — Това ти ли си? Какво…

Думите му бяха прекъснати от режещ слуха писък. Пред очите ми отново стана бяло. Главата ми пак закънтя. Тази единствена нота обаче сега продължи да звучи по-дълго, отколкото на терасата в ресторанта и след няколко секунди привикнах към шума. Зрението ми частично се възстанови — вече можех да различа обстановката и човешките фигури пред себе си, но те бяха неясни и размазани, сякаш ги гледах през сив филтър.

Но и това ми стигаше. Шериф Грийн стоеше напълно неподвижен, със зинала във формата на буквата О уста, хванал главата си с две ръце. Саймън, Кейлъб, Пейдж и техните похитители не помръдваха. Сирените и мъжете на пристанището — също, макар водата все така да кипеше в краката им. Зад мен сержант Томпкинс беше замръзнал на място.

Единствено Натали се движеше. Тя крачеше към шериф Грийн, продължавайки да пее. Ако знаеше, че я виждам, едва ли щеше да ми се размине. Убедена, че това е единственият ми шанс, започнах леко да се отдръпвам от сержанта, но нещо студено и твърдо ме спря.

Белезници. Успял е да затвори едната гривна около китката ми и държеше другата в дясната си ръка.

Знам, че си силна… сега трябва да разбереш какво значи да си наистина смела.

Последните думи на Шарлът прозвучаха в главата ми.

Знаех какво трябва да направя.

Задърпах ръката си, докато другата гривна на белезниците не се освободи от хватката на сержант Грийн. Без да изпускам от поглед Натали, която в този момент стоеше с гръб и посягаше към гърдите на шериф Грийн, аз се втурнах през пясъка към Кейлъб. Той, изглежда, не почувства нищо, докато развързвах ръцете му и махах лепенката от устата му. Преглътнах сълзите си и бързо го прегърнах, преди да продължа към Пейдж. Освободих и нея и я прегърнах още по-силно и по-продължително. Мислех да отблъсна по-далече техните похитители, за да осигуря на приятелите си поне минимална преднина за бягство, но се боях, че това движение ще свести мъжете и ще привлече вниманието на Натали. Оставаше ми надеждата, че Кейлъб и Пейдж ще са достатъчно бързи, когато заклинанието престане да действа.

Накрая приближих Саймън. Погледът му все още беше прикован в сержант Томпкинс, защото аз стоях точно там, когато Натали запя. Този път не успях да удържа сълзите си и те се затъркаляха по бузите ми, докато разхлабвах въжето и отлепвах лепенката от устата му. Действах бързо, защото знаех, че нямам много време. И че ще спра, ако се замислех колко нечестно е всичко това.

Но нали така щеше да приключи всичко в края на краищата? Двамата рано или късно ще се разделим. А аз ще съм като мъртва за него, ако не и наистина умряла. Не е ли по-добре всичко да свърши по-рано — независимо как, — отколкото да протакаме, както ми каза Шарлът?

Хвърлих бегъл поглед зад себе си. Натали притискаше ръце към гърдите на шерифа, очите й бяха вперени в неговите, устните й се движеха почти недоловимо.

Върнах се при Саймън и притиснах устни в неговите за последен път. Още бяха меки и топли, което накара сълзите ми да рукнат по-силно.

Обичам те — изрекох, внимавайки да не го казвам гласно, нито да го произнасям в главата си. — И толкова съжалявам.

Постоях малко край него, нежно приглаждайки падналата върху челото му коса. После се отправих към Натали. Краката ми постепенно забързаха, докато накрая се затичах. Спрях точно навреме, за да не се блъсна в нея. Нахлузих свободната гривна на белезниците около китката й и я затворих.

— Ванеса! — извика тя и действието на нейното заклинание тутакси се прекрати. — Какво…

Спря насред думата, когато силно я дръпнах назад и я повлякох през пясъка. Всички наоколо бавно започнаха да се съвземат, сякаш се събуждаха от продължителна дрямка. Възползвах се от временното им замайване. Докато си спомнят къде са и какво се е случило, двете с Натали ще сме вече във водата.