Черни води

— Не, за щастие. От онази вечер не съм го виждала. — Разказах на Пейдж за пикапа, защото имах нужда да го споделя с някого, а не исках да тревожа нашите. Освен това, с изключение на миналата година, целият й живот беше минал в Уинтър Харбър; реших, че може да има идея чий е пикапът. Не знаеше, но каза, че ще си отваря очите и ушите. — Просто не бях в най-добрата си форма и ми трябваше повече време от обичайното, за да се изправя на крака.

— Слава богу. За пикапа де, не за…

— Схванах. — Усмихнах й се. — А ти как си, между другото?

— Какво имаш предвид?

Изчаках момчето от кухнята да мине покрай нас, после снижих глас и продължих:

— Как се чувстваш физически, откакто сме се върнали? Усещаш ли се по-различно, отколкото в Бостън?

Тя се замисли.

— Всъщност не. Може би малко по-уморена, но то е защото по цяла нощ мисля за ресторанта. Всичко останало си е съвсем нормално. — Тя замълча. — Защо питаш? При теб как е?

Не ми се искаше да й причинявам допълнителни тревоги, при това неоснователно, затова поклатих глава.

— Просто и аз съм уморена. Но това трябваше да се очаква — новата къща, преместването и всичко останало.

— Точно така. — Тя хвана ръката ми. — Ела. Знам какво ще ни помогне.

Поведе ме през салона. Когато минахме покрай бара, главата на Натали беше скрита зад вратичката на един от шкафовете. Пейдж очевидно реши, че официалното представяне може и да почака, защото подмина, без да забави крачка.

В кухнята ме настани на една табуретка до хладилника с месо, докато успее да намери храна скришом от Луис, който вече не крещеше, но още гледаше сърдито. Две минути по-късно ми подаде пластмасова чиния и седна на табуретка до мен.

— Геврек с топено сирене с водорасли, пържени картофки, вода с лед и двойно кафе. Всичко това поръсено обилно със сол.

Проследих пръста й, който сочеше различните лакомства.

— Това би трябвало да е най-неапетитното и неядливо „менк“, което някога е поднасяно.

— Но? — попита Пейдж.

— Въпреки това е съвършено.

Тя остана с мен, докато се нахраня, като държеше под око Луис, за да не наплаши още някого и да го принуди да напусне. Продължихме да бъбрим безгрижно, обсъждайки моя джип и плановете на Пейдж да пребоядиса фоайето и да постави сандъчета с цветя. Минаха няколко дни, а ние още не бяхме обсъдили онова, което чух при огледа на къщата, но аз нямах нищо против. Надявах се да е било инцидентно и скоро да го забравим.

Чувствах се добре още като пристигнах, но храната и общуването с най-добрата ми приятелка ме накараха да се почувствам още по-добре. Сега Колин можеше да връхлети в кухнята и на всеослушание да обяви, че ме обичано сърцето ми дори нямаше да трепне.

Както се оказа, не Колин влетя в кухнята, а Натали.

— Дойдоха за поръчка за вкъщи — каза тя. — Един сладур с очила чака отвън.

Глътнах кафето си на екс. Луис тикна два кафяви хартиени плика в ръцете на Натали. Тя изчезна отново през летящата врата.

— Сладур — повтори Пейдж след кратка пауза. — С очила.

Кимнах, отпих от водата.

— Не искаш ли да му кажеш здрасти?

Исках. Толкова силно, че трябваше да използвам цялата току-що погълната енергия, за да се удържа да не скоча от табуретката и да изхвръкна от кухнята. Но не можех да забравя онова, което татко каза за мама и не бях сигурна дали е редно да го правя.

— Топката е в неговото поле — обясних. — Няма как да прескоча мрежата.

— Но той знае, че си тук. Ако не искаше да те вижда, нямаше да влезе. — Пейдж вдигна рамене. — Не съм спортист, но това ми звучи като сервис.

Оставих чашата и й подадох чинията.

— Ей сега се връщам.

После се втурнах в салона. Докато минавах покрай огледалната стена зад бара, имах неблагоразумието да проверя как изглеждам. Шофирането със спуснат гюрук беше изсушило дългата до раменете ми коса и я беше превърнало в гнездо от заплетени възли и сплъстени краища. Толкова бързах да дойда тук, че не успях да си сложа спирала и гланц за устни — двете основни неща, без които едно момиче не трябва да се показва пред хората, както винаги казваше Джъстин. Четката за коса и гримовете останаха вкъщи, затова единственото, което ми оставаше, бе да нащипя бузите си и да прокарам пръсти през косата, преди да продължа към фоайето.

Нямаше смисъл да си правя труда. Докато аз зърна отдалече главния вход, Кейлъб — не Саймън — вече излизаше през него. От прозореца видях как сваля слънчевите — не диоптровите — очила от главата си и ги слага на носа, вървейки към субаруто.

— Познавам този поглед.

Обърнах се към Натали. За мое огромно разочарование, бях забравила присъствието й.

— Всъщност той е твоя привилегия.

Опитах се да се усмихна.

— Не знам за какво говориш.

Тя се опря на стойката на салонния управител и издърпа тънката верижка около врата си. От деколтето й се показа сребърна окръжност с един-единствен диамант на нея.

— Гаджето ми направи предложение преди два месеца — каза тя.

— Леле! — Не знаех дали съм изненадана — тя беше на моите години — или по-скоро ревнувам. — Поздравления.

Тя наниза пръстена на върха на пръста си и започна да си играе с него.