Черни води

— Заедно сме от три години, но въпреки това мисля, че не трябва да бързаме. Той обаче беше на противното мнение, а аз го обичам прекалено силно, за да се карам с него. Според него и двамата открай време знаем, че ще сме заедно цял живот, затова нищо няма да се промени, когато го обявим официално.

Кимнах, чудейки се защо ми разказва всичко това, но бях твърде любопитна, за да задам гласно този въпрос и да я разколебая да продължи.

— Звучи мило.

Тя вдигна поглед от пръстена.

— Нали? И всичко наистина щеше да звучи така… ако не ми се беше обадил преди три седмици.

— Защо? — попитах. Не успях да се удържа.

— За да ми изтъкне всички причини, заради които трябва да отложим сватбата — прекалено сме били млади, нямало защо да бързаме, засега просто да се срещаме било достатъчно — плюс още една.

Чаках. Тя лекичко издърпа пръстена от пръста си; той падна на гърдите й.

— Влюбил се в друга.

Представих си червена лодка. Красиво момиче със сребристи очи и къса черна коса. Саймън се накланя напред, затваря очи… целува я.

— А може и да не е влюбен — казах бързо. — Може би просто така му се струва, защото е размислил за сватбата с теб.

Тя ми се усмихна тъжно.

— Благодаря, но повярвай ми — познавам го добре и мога да разбера дали е истина, или не. Ако изобщо имах някакъв шанс, нямаше да се оставя татко да ме придума за този вак-бяг.

— Моля?

— Ваканция-бягство. Сляхме думите, за да спестим време и да избегнем болезнените спомени.

Докато Натали се отдалечаваше, си мислех, че нейната история обяснява идването й в Уинтър Харбър. Тя хвърляше светлина и по въпроса защо е дошла в „Рибената чорба на Бети“. Нали миналото лято аз също приех изневиделица предложената ми работа, само и само да избягам от мислите си. Единственото, което оставаше неясно, бе защо сподели с мен всичко това.

— Моето гадже… моето бивше гадже… така и не ми направи предложение — обявих аз.

Тя се обърна.

— Въпреки това искаш да си пак с него.

Отговорът дойде лесно, инстинктивно, но не бих могла да го изрека гласно. За щастие, Натали запълни празните досега места.

— В такъв случай е по-добре да му го кажеш съвсем ясно, защото ако не ти, някой друг ще го направи.

Глава 8

По-късно същата вечер стоях в кухнята на къщата край езерото, втренчена в екрана на мобилния си телефон. Независимо колко силно го исках, думите не можеха да се изпишат сами, а всичко, което опитах през последния час, звучеше не на място. Трябваше да изглежда едновременно непреднамерено и сериозно. Чаровно, но и искрено. Неизискващо, но и неустоимо. И колкото повече се опитвах да постигна всичко наведнъж, толкова по-малко време ми оставаше да се радвам на плодовете от труда си. Стига да приемем, че трудът ми ще бъде възнаграден, но можеше и да не е. Тази вероятност още повече затрудняваше избора на думи.

Нали си сирена — укорявах се аз. — Независимо дали ти харесва, или не, това би трябвало да ти се получи лесно.

Зяпах телефона така още минута, после го оставих. След това пак го взех. Отворих хладилника. Затворих го. Пуснах радиото. Взех да сменям станциите.

Опитах се да избера между джаз и ретро парчета, единствените станции, които не звучаха така, сякаш се излъчват от върха на комин, когато на кухненската врата се почука.

Очите ми се приковаха в сянката, очертана зад транспаранта, който бях спуснала по-рано, за да не ме виждат отвън. Инстинктивно посегнах към керамичния буркан с ножовете и дървените лъжици и когато не го открих на обичайното му място, си казах, че неочакваният посетител сигурно е брокерката Ан, или хора, които са видели надписа край пътя „ПРОДАВА СЕ“ и искат да огледат къщата по-отблизо.

Докато вървях към вратата, стисках телефона в ръка и си отбелязвах наум да поговоря с мама за това. В края на краищата е осем часът. И къщата е все още наша. Макар да не живеем вече тук, това не значи, че всеки може да се навърта наоколо по нощите.

— Ванеса. Здрасти.

Освен, разбира се, ако това не е Саймън.

— Тя кара ауди — каза той.

Трябваше ми опора и се подпрях на вратата.

— Коя?

— Извинявай. — Той тръсна глава и тръгна обратно към алеята за коли. — Вашата брокерка. Тя кара ауди. С багажник на покрива. Когато видях джипа, не знаех… Искам да кажа, не бях сигурен… Помислих си, че трябва да проверя и…

— Джипът е мой — казах бързо. — Подарък от нашите за завършването.

— О! Хубаво. — Едното крайче на устата му се изви нагоре. — И е тъмнозелен. Сигурен съм кой го е избрал.

Аз също се усмихнах.

— Стикерът от „Дартмут“ за предна броня и флагчето за антената сигурно ще пристигнат всеки момент. А задната седалка е достатъчно голяма, за да побере платнения ми дартмутски сак, който ще е натъпкан с новия ми дартмутски анцуг, дартмутските ми тениски, пуловери, кърпи и калъфки за възглавница.

— Калъфки за възглавница?

— Тях специално аз си ги избрах. Бархетни са и са страшно удобни.

Усмивката му помръкна, после съвсем се изгуби.

— Поздравления впрочем. За завършването. За „Дартмут“ и всичко останало. Това са едни от най-важните постижения.