Черни води

— Наистина е така, но има и някои сериозни разлики. Най-съществената е, че Карла не е открита близо до вода. На това място има много остър завой, затова не е чудно да е пътна злополука, а виновникът да е избягал. И независимо от това какво ми мина през главата тая нощ, двете с теб сме наясно, че случилото се миналото лято е невъзможно да се повтори. — Вдигнах рамене. — Затова нека си говорят.

Тя стисна ръката ми.

— Самото безстрашие. Точно както каза красивият и умен господин Всезнайко.

Изпих на един дъх чая с лед, сякаш той би могъл да охлади пламналото ми лице.

— Като стана дума за него, май е време да сляза долу. Тази сутрин ми прати съобщение, че днес двамата с Кейлъб не само ще обядват, но и ще закусват тук. Но ти не се притеснявай — закуската ще си я платят. Сигурно просто иска да се увери, че съм стигнала тук цяла и невредима.

— Моля те. В случай че Саймън иска филе миньон, вместо обичайния сандвич с яйце и бекон, ще го има, при това безплатно. Всеки, който кара моята Ванеса да се чувства щастлива, както го прави той, получава каквото пожелае. — По устните й заигра усмивка, докато се изправяше и събираше лаптопа и папките от масата. — Кейлъб също е добре дошъл. Това се подразбира, естествено.

— Естествено.

Усмивката й стана още по-широка. Тъкмо щях да попитам дали не пропускам нещо, когато тя изведнъж стана сериозна и ме погледна.

— Между другото, много съжалявам за оная вечер в заведението на Мърфи. Така и не успях да ти се извиня и искам да знаеш, че се почувствах ужасно след това. Просто не знам какво ми стана… Предполагам, че всичко това ми дойде в повече — онези снимки и спомените, които те събудиха.

Аз също се изправих.

— Всичко е наред. Разбирам те.

Тя широко разпери ръце. Двете се прегърнахме през масата.

— Ето, виждаш ли? — подсмръкна тя. — Само да стане някаква трагедия и съм на ръба на пълен срив.

— Единственото добро нещо е, че тази трагедия ще е последната.

Двете слязохме по стълбите и се разделихме пред кухнята. Пейдж тръгна към Луис, който видимо преживяваше свой малък срив край фритюрника, а аз завих към салона.

— Ванеса! Слава богу!

Замръзнах край бара. Летящата врата рязко се върна назад и ме блъсна към нея. Натали прие това мое движение като един вид предложение и ми тикна каната с кафе, докато префучаваше покрай мен.

— Осма маса чака сметката, на десета искат още един стол, а на четвърта е свършила захарта.

— Добре, обаче аз не съм…

— А, знаеш ли как се регулира климатикът? С всичките тия хора наоколо стана доста горещо. Благодаря!

Все така стиснала каната с кафе, аз се огледах и започнах да броя.

Осем маси. В салона имаше двайсет маси и само осем бяха свободни. Това беше най-напрегнатият ден в ресторанта на Бети от началото на лятото насам.

В кухнята зад гърба ми дрънчаха съдове. Гласовете ставаха все по-високи. Хвърлих се в битката, започвайки със сметката на осма маса.

— Крайно време беше — изръмжа мъжът, докато пълнех чашата му.

— Съжалявам, че трябваше да чакате — казах. — Тази сутрин персоналът не достига.

— Не му обръщай внимание — обади се неговият сътрапезник. — Той пие кафето си само по един начин: вряло и от закусвалнята на бензиностанцията.

Бегло огледах ръцете им и се усмихнах. Първият мъж носеше венчална халка, вторият — не.

— Ще обичате ли още нещо? — попитах.

— Телефонният ти номер ще ни дойде много добре. — Ергенът пресуши чашата с кафе, която току-що му бях наляла. После ухилен ми я протегна и аз отново я напълних.

— Вашата сервитьорка ще дойде след минутка.

— Няма нужда да бърза. — Усмивката му стана още по-широка. — Щом гледката е толкова хубава, предпочитам да й се наслаждавам колкото може по-дълго.

Усмихнах се насила и му обърнах гръб. Усещайки как погледът му лази по гърба ми, аз се скрих зад бара и грабнах чифт сребърни прибори и захарница. Разнесох ги по съответните маси, като гледах да не се бавя, за да не привлека още нечие внимание. След това се отправих към фоайето, където още няколко посетители чакаха да бъдат настанени. Дръпнах в движение няколко менюта от лавицата и насочих клиентите — три компании, и трите мъжки — към техните маси. Когато на минаване хвърлих поглед към отражението си в огледалото над студената камина, забелязах, че по челото ми вече са избили капчици пот. Това ме накара да се сетя за подмятането на Натали за климатика. Термостатът беше в другия край на салона, точно до вратата към кухнята. Втурнах се натам, придържайки се плътно към стената, за да избегна нова среща с моя обожател.

Тъкмо бях успяла да сваля температурата от двайсет и четири градуса, долната граница на икономичния режим според Пейдж, на двайсет и два, когато мобилният в джоба на късите ми панталонки избръмча.

„Кейлъб се успа. Идвам скоро. — С.“

Написах в отговор:

„Не бързай. Аз съм тук.“

— Бездънни бъчви.

Вдигнах поглед от телефона. Пейдж стоеше до мен, препасала престилка и с ръце на кръста.

— Моля? — Чух добре какво каза, но не разбрах за какво говори.