Черни води

— Бащата на Натали е предложил нещо като бонус на всеки, който дойде преди осем. Затова дай да им предложим безплатни питиета и да им наливаме чашите колкото пъти пожелаят — кафе, чай, газирана вода, портокалов сок. Ако поискат да си напълнят и термосите, преди да отплават, така да бъде.

Някакво чувство — подозрение, предпазливост, завист — се надигна от дъното на стомаха ми. Бащата на Натали? Какво общо имаше той с всичко това?

Пейдж свали ластика от китката си и върза тъмната си коса на конска опашка.

— Онзи ден двете с нея нахвърляхме няколко идеи как да съживим бизнеса, после тя ги споделила с баща си, който на свой ред очевидно ги е раздрънкал на цялото пристанище. Щях да се вбеся… ама виж ресторанта сега. — Тя се обърна към мен със светнали сиви очи. — Може пък нещата все пак да потръгнат.

Отворих уста да я засипя с въпроси, но гласът ми секна, когато тя извади от джоба на престилката си химикалка и бележник и ми ги тикна в ръцете.

— Нали нямаш нищо против да вземеш някоя и друга поръчка, докато настаняваш хората? Само днес, обещавам. Една свободна минутка да ми остане и ще се обадя на някои от сервитьорите, които напуснаха преди няколко седмици. — Тя се протегна и ме целуна по бузата. — Благодаря ти. Ти си върхът.

Наблюдавах я как вади от джоба на престилката си друга химикалка и бележник и се втурва между масите. Преди да стане управител на ресторанта, Пейдж работеше като сервитьорка тук. А сега се смееше, бъбреше и се шегуваше, буквално омагьосвайки посетителите. Чак когато мина покрай моя обожател и той я измери с преценяващ поглед, си дадох сметка, че клиентите са главно мъже. От всичките трийсетина посетители само четирима имаха дамска чанта, провесена на облегалката на стола. Останалите бяха развлечени, обрулени от ветровете, гладни мъже. При това не какви да е, а рибари.

Които се подсилваха, преди да излязат в открито море.

Ресторантът на Бети винаги е бил популярен, но през последните години беше по-скоро туристическа забележителност, отколкото предпочитано от местните място. Тази тълпа определено се състоеше от нови — и особено необходими в този момент — клиенти. Ето защо, въпреки резервите си, повечето от които бяха свързани с факта, че Натали раздава аванти без официалното съгласие на Пейдж, аз се отправих към една от масите, клиентите на която тъкмо бях настанила.

Следващите двайсет минути изобщо не успях да подвия крак. Накрая едва дишах. Заедно с Пейдж и Натали непрекъснато приемах поръчки, пълнех чашите, сервирах храна, чистех и забърсвах масите и настанявах новодошлите. Освен това се опитвах да не обръщам внимание на комплиментите и парирах опитите за флиртуване, което беше още по-трудно и изтощително, отколкото да отгатвам желанията на посетителите още преди да успеят да ги изрекат. Скоро се чувствах толкова разгорещена, жадна и уморена, че взех да се отбивам зад бара за по няколко глътки солена вода между две поръчки.

Тъкмо бях поела поредната доза солена вода и се изправях, когато мобилният ми пак избръмча с ново съобщение от Саймън.

„Вече сме на път. Нямам търпение да те видя.“

Думите се размазаха пред очите ми. Примигнах, за да си проясня погледа, и опрях ръка до главата си, която сякаш кръжеше. Затворих капачето на телефона, приклекнах да отпия от чашата със солена вода, която държах зад бара, и пак се изправих. Този път залитнах и трябваше да се вкопча в касовия апарат, за да не падна.

— В дамската тоалетна е свършила тоалетната хартия — обяви Пейдж, докато префучаваше покрай мен на път за кухнята. — Ще метнеш ли няколко рула, моля. Благодаря!

Зарадвана, че имам извинение да напусна салона, взех една свободна солница иззад бара и се втурнах към фоайето, където бяха тоалетните. Краката ми сякаш омекваха с всяка крачка. Когато най-после зърнах отдалече външната врата, почти на един скок взех оставащото разстояние и влетях в дамската тоалетна.

Вътре се уверих, че и двете кабинки са свободни, после заключих вратата и пуснах водата от кранчето. Когато един от умивалниците се напълни, развинтих металното капаче на солницата и я изпразних вътре. Погледнах се в огледалото, докато разбърквах водата с ръка. Добре че бях сама, та никой не успя да чуе стенанието ми.

След обичайното плуване и душ тази сутрин изглеждах съвсем нормално. Сега обаче кожата ми беше бяла като порцелановия умивалник, макар да се чувствах толкова разгорещена, че по лицето и врата ми се стичаше пот, от която яката на блузата ми беше станала вир-вода. Сутринта подсуших косата си, но тя вече беше толкова мокра, сякаш току-що излизах от океана. Безцветният гланц, който винаги слагах, се беше изтрил от устните ми. Сега те бяха бледорозови и напукани.

Най-зле обаче бяха очите. Обичайният им цвят беше лешников със син оттенък. Понякога, в зависимост от светлината, изглеждаха сиви, даже сребристи. Напоследък все по-често забелязвах метални отблясъци в тях, от което стомахът ми се свиваше, тъй като сребристите очи бяха обща отличителна черта за повечето сирени.

Сега обаче беше още по-зле.